— Стига, ваше величество! Да вървим — извиках аз. Не исках пак да рискува живота си заради мен.
Вместо това Искрен погледна меча си. И се намръщи. Изведнъж стисна острието с лявата си ръка точно под ръкохватката и го прокара по сияещата си длан. Ахнах. Оръжието лъсна като ново. Кралят се обърна към мен.
— Трябваше да се сетя, че мога да го направя. — Той почти се усмихна, после вдигна меча към очите на стражника и тихо каза: — Когато си готов.
Случилото се после ме смая.
Ратникът падна на колене и хвърли меча си в тревата.
— Кралю, аз ви познавам, въпреки че вие не ме познавате. — Бъкският му акцент си личеше ясно. — Ваше величество, казаха ни, че сте мъртъв. Мъртъв, защото вашата кралица и копелдакът заговорничели срещу вас. Тъкмо тях трябваше да открием тук. Дойдох, за да им отмъстя. В Бък ви служих добре, милорд, и щом сте жив, пак ще служа на своя крал.
Искрен се вгледа в него и каза:
— Ти си Тиг, нали? Момчето на Рийвър?
Ратникът се ококори от изненада, че Искрен си го спомня.
— Таг, милорд. Служа на своя крал, както и баща ми преди мен. — Гласът му трепереше. Тъмните му очи нито за миг не изпускаха от поглед насочения към него меч.
Искрен отпусна оръжието си.
— Истината ли казваш, момко? Или просто искаш да си спасиш кожата?
Младият ратник го погледна и се осмели да се усмихне.
— Няма от какво да се боя. Принцът, на когото служих, няма да убие коленичил невъоръжен човек. Сигурен съм, че и кралят няма да го направи.
Може би никакви други думи нямаше да убедят Искрен. Въпреки умората си той се усмихна.
— Върви тогава, Таг. Върви колкото можеш по-бързо и тихо, защото онези, които те използваха, ще те убият, ако узнаят, че си ми верен. Върни се в Бък. И по пътя, и когато стигнеш там, разказвай на всички, че ще се върна. Че ще доведа със себе си своята добра и вярна кралица и че след мен на трона ще седи мой наследник. Отиди в замъка Бъкип и се представи на жената на брат ми. Кажи на лейди Търпение, че съм ти заповядал да й служиш.
— Слушам, ваше величество… Крал Искрен?
— Какво има?
— Идват още ратници. Ние бяхме само предният отряд… — Той замълча за миг и преглътна. — Не обвинявам никого в предателство, най-малко родния ви брат. Но…
— Не се грижи за това, Таг. За мен е по-важно да изпълниш онова, за което те помолих. Върви бързо и не влизай в спор с никого по пътя си. Но отнеси вестите, които ти казах.
— Слушам, милорд.
— Хайде — каза Искрен.
И Таг се изправи, вдигна меча си, прибра го в ножницата и се отдалечи в мрака.
Искрен се обърна. Очите му ликуващо проблеснаха.
— Можем да го направим! — Тихо ми каза той. После посочи към стълба. Протегнах ръка към символа и преминах оттатък, след като Умението ме притегли към себе си. Искрен ме последва.
(обратно)37 Да нахраниш дракона
До средата на онова последно лято положението в Шестте херцогства беше станало отчаяно. След като дълго бяха избягвали замъка Бъкип, пиратите неочаквано го обсадиха. Към средата на зимата бяха превзели Острова на Еленовия рог и неговите стражеви кули. Фордж, първото село, станало жертва на бича, по-късно наречен „претопяване“, отдавна се бе превърнал в място, където алените кораби спираха да попълват запасите си от вода. От известно време се разпространяваха слухове, че островитянски платноходи хвърляли котва край остров Скрим, където дори били видели тайнствения „бял кораб“. През по-голямата част от пролетта нито един кораб нито беше влизал, нито бе излизал от бъкското пристанище. Прекъсването на търговските връзки се почувства не само в Бък, но и във всички търговски селища по река Бък и Вин, както и по Мечата река. Алените кораби внезапно станаха реалност за търговците и благородниците от Тилт и Фароу.
Ала в разгара на лятото пиратите се появиха при Бъкип. Влязоха в пристанището посред нощ след няколкоседмично измамно затишие. Макар отчаяно да се отбраняваха, приклещените защитници бяха гладни и изтощени. Почти всички дървени постройки в града бяха опожарени из основи. Смята се, че само една четвърт от местните жители са успели да се изкатерят по стръмните склонове, за да се скрият в замъка. Макар че лорд Ясен се беше опитал да подсили укрепленията и да снабди крепостта с провизии, седмиците на обсада казаха своето. Дълбоките кладенци на замъка им осигуряваха достатъчно прясна вода, ала всичко друго бе на изчерпване.