Очите на Кетрикен проблеснаха и това ми напомни с кого разговарям. Ала тя скри болката си.
— Казваш, че си убил човек, така ли?
— Не го убих аз. Той падна върху един от бивните на каменния глиган и се набучи на него. Но не видях някой дракон да се раздвижва.
— Не смъртта, а погубеният живот — каза Кетъл на краля. — Може би е това. Както миризмата на прясно месо събужда изгладняло до смърт куче. Те са гладни, ваше величество, но не са умрели. Не и ако откриете начин да ги нахраните.
— Това не ми харесва! — възкликнах аз.
— Няма значение дали ни харесва — тежко отвърна Искрен. — Такава е природата на драконите. Те трябва да се хранят и се хранят с живот. За да ги създадеш, трябва доброволно да отдадеш живота си. Но щом се издигнат в полет, драконите сами ще вземат каквото им трябва. Какво каза, че според теб им бил предложил крал Мъдрост в замяна на разгромяването на алените кораби?
Кетъл укоризнено насочи показалец към шута.
— Чуй това, шуте, и разбери защо си толкова уморен. Когато я докосна с Умение, ти се свърза с нея. И сега тя те привлича към себе си, а ти си мислиш, че ходиш от съчувствие. Но тя ще вземе от теб каквото й трябва, за да се надигне. Дори това да е целият ти живот.
— Всички говорите със загадки — заявих аз. После, когато най-после дойдох на себе си, възкликнах: — Славен е пратил ратници! В момента пътуват насам. Остават им най-много няколко дни. Подозирам, че се движат много бързо. Стълбовете са охранявани от мъже, които не трябва да позволят на Искрен да избяга.
Едва много по-късно през нощта успях да науча всичко. Кетъл и Искрен наистина бяха ходили при реката, почти веднага след моето заминаване. Използвали колоната, за да отидат в града, където потопили ръцете на Кетъл и подновили силата на Искреновата магия. Всеки поглед към сребристото искрене събуждаше у мен жажда за Умение, която имаше силата почти на сласт. Нещо, което криех от себе си и се опитвах да крия от Искрен. Не вярвам, че съм успял да го заблудя, ала той не ме принуди да го призная. Криех ревността си зад други неща. Разпалено им заявих, че само по чиста случайност не са се натъкнали на котерията. Кралят спокойно отговори, че знаел какъв е рискът и го поел. Някак си това, че гневът ми не го трогва, ме нарани още повече.
Когато се върнали, двамата заварили шута да дяла камъка, държащ в плен девойката върху дракона. Бил разчистил пространството около единия крак и започвал другия. Самият крак оставал безформено парче камък, ала шутът твърдял, че усеща крака непокътнат вътре. Бил убеден, че тя искала от него само да освободи дракона. Когато го открили, той треперел от изнемога. Кетъл настояла веднага да си легне, взела последното късче самодивско биле и му направила последната доза чай. Въпреки опиата шутът продължаваше да е разсеян и уморен и дори не ме попита какво ми се е случило. Бях силно загрижен за него.
Вестта за хората на Славен разтревожи всички. След вечеря Искрен прати Славея, шута и вълка на пост при входа на каменоломната. Известно време останах край огъня, увил подутото си насинено коляно със студена влажна кърпа. Кетрикен поддържаше огньовете на подиума и Искрен и Кетъл дялаха камъка. Докато бе помагала на старицата да търси самодивско биле, Славея беше открила семена от карис, каквито ми бе давал Сенч. Кетъл беше приготвила от тях стимулираща напитка за себе си и Искрен. Работата им бе достигнала ужасяваща скорост.
Освен това бяха намерили семената от слънчева пола, които много отдавна бях купил като евентуален заместител на самодивското биле. С лукава усмивка Славея ме попита защо ги нося. Когато й обясних, тя избухна в смях и накрая успя да ми каже, че се смятали за афродизиак. Спомних си думите на билкарката и поклатих глава. Откривах иронията, но кой знае защо, не успях да се усмихна.
След като известно време бях седял сам край огъня, се пресегнах към Нощни очи. „Как е?“
Въздишка. „Певицата свири на арфата си. Онзи без мирис дяла статуята. А аз искам да отида на лов. Даже да има някаква опасност, тя е много далеч.“
„Да се надяваме, че ще си остане там. Бъди нащрек, приятелю.“
Надигнах се и закуцуках по рампата. Вече бяха свободни три от краката на дракона и Искрен работеше по последния преден крак. Поседях при него, но той не благоволи да ме забележи — продължаваше да дяла и стърже и през цялото време си тананикаше стари детски песнички или пиянски песни. Заобиколих Кетрикен, която неуморно поддържаше огньовете, и отидох при Кетъл, която прокарваше длани по опашката на дракона. Очите й блуждаеха в далечината, докато призоваваше люспите, оформяше детайлите им и им придаваше плътност. Част от опашката също оставаше скрита в камъка. Понечих да се облегна на дракона, за да дам почивка на подутото си коляно, ала старицата ми изсъска: