— Недей! Не го докосвай!
Отдръпнах се.
— И преди съм го докосвал — възмутих се аз. — Нищо лошо не се случи.
— Това е било преди. Вече е почти завършен. — Тя вдигна глава. Дори на светлината на огъня виждах дебелия пласт прах, който покриваше лицето й и лепнеше по миглите й. Изглеждаше ужасно уморена и в същото време одухотворена от някаква яростна енергия. — Ти си толкова тясно свързан с Искрен, че драконът ще се пресегне към теб. И нямаш достатъчно сила, за да му откажеш. И тогава той изцяло ще те притегли в себе си. Защото е силен. Възхитително силен. — Кетъл произнесе последните думи почти напевно, като продължаваше да гали опашката. За миг видях изпод дланите й да остават следи от багри.
— Някой ще ми обясни ли какво става тук — сприхаво попитах аз.
Тя смутено ме погледна.
— Опитвам се. И Искрен се опитва. Но тъкмо ти би трябвало да знаеш колко досадни са думите. Ние безспирно се опитваме да ти го обясним, но умът ти все още не го проумява. Ти не си виновен. Думите не са достатъчно големи. А е прекалено опасно да използваш Умението заедно с нас.
— Ще можете ли да ми обясните, след като завършите дракона?
Кетъл впери очи в мен и на лицето й се изписа нещо като съчувствие.
— Фицрицарин. Скъпи мой приятелю. Когато завършим дракона ли? По-добре е да се каже, че когато с Искрен свършим, драконът ще започне.
— Не разбирам — изсумтях сърдито.
— Но той ти каза. И аз го казах, когато предупредих шута. Драконите се хранят с живот. Цял живот, доброволно отдаден. Точно това е нужно, за да събудиш един дракон. И обикновено не само един. Едно време, когато отивали в Джаампе, мъдреците отивали там като котерия, като цяло, което било повече от сбора от отделните си части, и влагали всичко това в дракон. Драконът трябва да бъде нахранен. Ние с Искрен трябва да вложим всичко от себе си в него, всяка частица от живота си. На мен ми е по-лесно. Еда ми е свидетелка, че съм живяла повече отколкото трябва и нямам желание да продължавам в това тяло. На Искрен му е по-трудно, много по-трудно. Той оставя след себе си своя трон, красивата си любяща жена, страстта си да прави какви ли не неща. Оставя след себе си язденето на буен кон, лова на елени, ходенето сред своя народ. О, вече усещам всичко това в дракона. Грижливото оцветяване на картата, допира на чистото парче пергамент до дланите му. Дори вече познавам мириса на мастилата му. Той е вложил всичко в дракона. Трудно му е. Но го прави и болката, която му коства това, също е вложена в дракона. Тя ще даде мощ на гнева му към алените кораби. Всъщност не е вложил само едно нещо. Едно-единствено нещо, което го отделя от целта му.
— Какво — неохотно попитах аз.
Старческите й очи срещнаха моите.
— Теб. Той отказа да ти позволи да бъдеш вложен в дракона. Може да го направи, знаеш го, независимо дали го желаеш. Може просто да се пресегне и да те вложи в него. Но отказва. Твърди, че прекалено много обичал твоя живот, за да ти го отнеме. Че вече си се отказал от прекалено много неща заради крал, който ти е отвърнал само с мъки и трудности.
Разбираше ли тя, че с тези думи ми връща моя Искрен? Предполагам. По време на връзката ни в Умението бях видял голяма част от нейното минало. Преживяването трябваше да е било взаимно. Тя знаеше колко много го обичам и колко много ме е заболяло, когато го бях открил тук. Скочих, за да отида при него.
— Фиц! — спря ме Кетъл. Обърнах се към нея. — Искам да знаеш две неща, колкото и мъчителни да ти се сторят.
Приготвих се.
— Майка ти те е обичала — промълви тя. — Казваш, че не си я спомняш. Всъщност не можеш да й простиш. Но тя е в теб, в спомените ти. Тя е висока и красива планѝнка. И те е обичала. Не се е разделила с теб по свое желание.
Думите й ме разгневиха и замаяха. Отблъснах знанието, което ми предлагаше. Бях сигурен, че не помня жената, която ме е родила. Често бях търсил в себе си и не бях откривал нито следа от нея.
— А второто? — Попитах студено.
— Второто може би е още по-тежко. И също е нещо, което знаеш. Тъжно е, че единствените дарове, които мога да ти дам, на теб, Катализатора, който преди смъртта ми ми дари живот, са неща, които притежаваш. Но въпреки това ще го кажа. Ти отново ще обичаш. Знаеш, че си изгубил своята първа любов, своята Моли, момичето от плажа с вятъра в нейната кестенява коса и червен плащ. Твърде дълго си бил далеч от нея, твърде много неща са сполетели и двама ви. И онова, което сте обичали, което и двамата всъщност сте обичали, не е бил другият. Било е онова време от вашия живот. Пролетта на годините ви, животът в силните ви съвършени тела. Откровено се вгледай в миналото. Ще откриеш, че отлично си спомняш също толкова кавги и сълзи, колкото обич и милувки. Фиц. Бъди разумен. Остави я и запази тези спомени непокътнати. Запази каквото можеш от нея и я остави да запази каквото може от дивото момче, което е обичала. Защото и то, и онази весела девойка вече са само спомени. — Тя поклати глава. — Само спомени.