В лагера нямаше никой друг и огънят догаряше. Хвърлих дърва в пламъците и седнах да хапна малко сушено месо. Почти бяхме изяли свинята. Скоро пак трябваше да отидем на лов. Или по-точно Нощни очи и Кетрикен трябваше да идат на лов. Тя очевидно лесно убиваше дивеча. Самосъжалението ми губеше вкуса си, но не се сещах за по-добро решение от това да удавя мъката си в бренди, ако имах такова. Тъй като нямаше други интересни възможности, си легнах.
Спах. В известен смисъл. Дракони измъчваха сънищата ми и играта на Кетъл придобиваше странен смисъл, докато се опитвах да реша дали едно червено камъче е достатъчно силно, за да плени Моли. Сънищата ми бяха разпокъсани и често изплувах на повърхността, за да вперя очи в мрака. Веднъж се пресегнах към Нощни очи, който обикаляше около слаб огън, докато Славея и шутът спяха на смени. Бяха преместили поста си на склона на един хълм, откъдето се виждаше пътят на Умението. Беше редно да отида при тях. Вместо това се претърколих на другата страна и отново потънах в сънищата си. Сънувах, че идват войските на Славен, не десетки, а стотици златистокафяви ратници, изливащи се в каменоломната, за да ни притиснат до черните отвесни скали и да ни избият до крак.
На сутринта се събудих от студения нос на вълка. „Трябва да отидеш на лов“ — сериозно ми каза той и аз се съгласих с него. Когато излязох от шатрата, видях Кетрикен. Зазоряваше се и от нейните огньове вече нямаше нужда. Тя можеше да спи, но горе при дракона продължаваше безспирното чукане и стържене. Очите ни се срещнаха. После кралицата погледна Нощни очи.
— На лов ли отивате — попита Кетрикен. Вълкът размаха опашка. — Ще си взема лъка — каза тя и се скри в малката шатра. Зачакахме. Кралицата излезе, облечена в по-чист елек и с лъка си в ръка.
— Ако имахме достатъчно хора, трябваше да поставим двама часови тук и още двама над пътя — отбелязах, когато стигнахме до стълба.
Кетрикен кимна.
— Странно. Зная, че идват да ни убият, и не виждам как ще избягаме. И все пак отиваме на лов за месо, като че ли храната е най-важното нещо.
„Така е. Храната е живот.“
— Но за да живее, човек трябва да яде — повтори мисълта му тя.
Не срещнахме дивеч, достоен за нейния лък. Вълкът уби заек, а тя свали една пъстрокрила птица. Накрая наловихме пъстърва и по пладне имахме повече от достатъчно риба поне за този ден. Аз я почистих край потока, после попитах Кетрикен дали има нещо против да остана да се изкъпя.
— Всъщност не е зле всички да се изкъпем — отвърна тя и аз се усмихнах. Скоро я чух да се плиска на известно разстояние от мен, докато Нощни очи задряма на брега, натъпкал корема си с рибешки черва.
Когато на връщане минахме покрай девойката върху дракона, заварихме шута да спи свит на кълбо до статуята. Кетрикен го събуди и го смъмри за новите следи от длето около опашката на дракона. Шутът не изпитваше никакви угризения — само заяви, че Славея била обещала да стои на пост до вечерта, а той предпочитал да спи тук. Ние настояхме да се върне в лагера с нас.
На път за шатрата разговаряхме. Внезапно Кетрикен ни накара да спрем.
— Шшт — каза тя. — Слушайте!
Замръзнахме. Почти очаквах да чуя предупредителния вик на Славея. Напрегнах слух, но не долових нищо друго, освен вятъра в каменоломната и далечни птичи песни. Трябваше ми малко време, за да осъзная значението на тази тишина.
— Искрен! — Възкликнах аз. Пъхнах рибата в ръцете на шута и се затичах. Кетрикен ме изпревари.
Бях се страхувал, че ще намерим двамата мъртви, нападнати от котерията на Славен по време на отсъствието ни. Очакваше ни нещо почти също толкова странно. Искрен и Кетъл стояха един до друг и гледаха своя дракон. Той сияеше в черно и лъщеше на слънчевите лъчи. Огромното чудовище беше завършено. Всяка люспа, всяка гънка, всеки нокът бяха безупречни.
— Той превъзхожда всеки дракон, който видяхме в онзи каменен парк — заявих аз. Бях го обиколил два пъти и с всяка крачка удивлението ми растеше. Сега в него пламтеше силен осезателен живот, по-могъщ, отколкото в Искрен или Кетъл. Струваше ми се странно, че гърдите му не се надигат, че не потръпва в съня си. Погледнах краля и въпреки гнева, който все още изпитвах, трябваше да се усмихна.
— Съвършен е — тихо признах аз.
— Провалих се — безнадеждно промълви Искрен. До него Кетъл тъжно кимна. Бръчките на лицето й бяха станали още по-дълбоки. Сега наистина изглеждаше на над двеста години. Искрен също.