— Но той е завършен, милорд — тихо каза Кетрикен. — Нали това трябваше да направите? Да завършите дракона?
Искрен бавно поклати глава.
— Статуята е завършена. Но не и драконът. — Видях, че се мъчи да накара думите да изразят мисълта му. — Вложих в него всичко от себе си. Всичко, освен биещото си сърце и дъха си. Както и Кетъл. Можем да дадем и това. Но пак няма да е достатъчно.
Той се подпря на изваянието и отпусна лице върху мършавите си ръце. Навсякъде около него, там, където тялото му се докосваше до камъка, по кожата на дракона играеха багри. Зеленикавосини, сребреещи по ръбовете, люспите колебливо проблясваха на слънчевите лъчи. Усещах вливането на неговото Умение в дракона. Той попиваше Искрен в камъка така, както хартията попива мастилото.
— Кралю — прошепнах предупредително.
Той изпъшка и се освободи от творението си.
— Не се бой, Фиц. Няма да му позволя да вземе прекалено много. Няма без основание да му дам живота си. — Искрен вдигна глава и се огледа. — Странно. Чудя се дали е същото да си претопен. Да си спомняш какво си изпитвал преди, но вече да не можеш да го изпиташ. Моите влюбвания, моите страхове, моите скърби. Всичко отиде в дракона. Не задържах нищо. И все пак не е достатъчно. Не е достатъчно.
— Милорд — задавено каза Кетъл. В гласа и нямаше нито капчица надежда. — Ще трябва да вземете Фицрицарин. Няма друг начин. — Някога толкова блестящи, сега очите й бяха като сухи черни камъчета. Тя се обърна към мен. — Ти сам го предложи — напомни ми старицата. — Целия си живот.
Кимнах, но казах:
— Ако не вземете детето ми. — Дълбоко си поех дъх. Живот. Сега. Настоящето бе единственият живот, който ми оставаше, цялото време, от което наистина можех да се откажа. — Ваше величество. Вече не искам никаква сделка. Ако трябва да вземете живота ми, за да може драконът да полети, аз ви го предлагам.
Искрен се олюля и впери очи в мен.
— Почти успя отново да ме накараш да чувствам. Но… — Кралят вдигна сребристия си показалец и обвинително го насочи. Не към мен, а към Кетъл. Гласът му беше твърд като камъка на неговия дракон. — Не. Вече ти го казах. Не. Повече не му го повтаряй. Забранявам ти. — Той бавно се отпусна на колене до дракона. — Проклето да е това карисово семе. Винаги те оставя точно когато най-много се нуждаеш от силата му. Проклето нещо.
— Трябва да си починете — глупаво предложих аз. Всъщност нищо друго не му оставаше. Това бе въздействието на семената от карис. Оставяха човек пуст и изтощен. Отлично го знаех.
— Да си почина — горчиво повтори Искрен и гласът му изневери дори само за тези три думи. — Да. Да си почина. Тъкмо ще съм си починал, когато ратниците на брат ми ме открият и ми прережат гърлото. Ще съм си починал, когато дойде котерията му и присвои моя дракон. Не се заблуждавай, Фиц. Това е целта им. Няма да успеят, разбира се. Поне така ми се струва… Въпреки че би могло — едва чуто промълви той. — За известно време те бяха свързани с моето Умение. Това може да им е достатъчно, за да ме убият и да го вземат. — Кралят се усмихна криво. — Славен като дракон. Смятате ли, че ще остави два камъка от замъка Бъкип един върху друг?
Зад него Кетъл бе притиснала лице към коленете си. Мислех, че спи, ала когато бавно се претърколи настрани, чертите й бяха отпуснати и неподвижни, очите й бяха затворени. Мъртва, или заспала от изтощение след карисовото семе. След онова, което ми каза Искрен, нямаше значение. Моят крал се протегна върху голия каменен подиум. И заспа до своя дракон.
Кетрикен се приближи и седна до него. Сведе глава върху коленете си и заплака. Не тихо. Дълбоките й ридания я разтърсваха така, че би трябвало да събудят дори каменния дракон. Ала не го събуждаха. Погледнах я. Не отидох при нея, не я докоснах. Знаех, че е безполезно. Вместо това се обърнах към шута и безпомощно казах:
— Трябва да им донесем одеяла.
— О, разбира се. Каква по-добра задача за Белия пророк и неговия Катализатор? — Той ме хвана под ръка. Докосването поднови нишката на Умението помежду ни. Горчивина. Горчивина течеше в кръвта му. Шестте херцогства щяха да паднат. Щеше да настъпи краят на света.
Отидохме да донесем одеяла.
(обратно)38 Сделката на Искрен
Когато се сравнят всички сведения, става ясно, че до Турлейк са стигнали не повече от двадесет алени кораба и че към селата около Трейдфорд са продължили само дванадесет. Менестрелите искат да ни накарат да повярваме, че платноходите са били десетки и че на палубите си са носили буквално стотици пирати. Според песните онова лято бреговете на Бък и Вин били червени от пламъци и кръв. Не бива да ги виним. Мъката и ужасът на онези дни никога не бива да се забравят. Щом една певица трябва да разкраси истината, за да ни помогне изцяло да си я спомним, тъй да е, и нека никой не я обвинява в лъжа. Истината често е много по-голяма от фактите.