Вечерта Славея се върна заедно с шута. Никой не я попита защо не е останала на пост. Никой дори не предложи да избягаме от каменоломната, преди да са ни открили ратниците на Славен. Щяхме да останем и да се сражаваме. За да защитим един каменен дракон.
И щяхме да умрем. Нямаше нужда да го казваме.
Когато Кетрикен заспа от изтощение, я занесох в шатрата, която бе споделяла с Искрен. Оставих я на постелята й и я завих. Наведох се и целунах набръчканото й чело, като че ли целувах своето спящо дете. Нещо като прощална целувка. Бях решил, че е по-добре да го направя веднага. Със сигурност разполагах единствено с настоящето.
Спусна се мрак. Славея и шутът седнаха край огъня. Певицата тихо свиреше на арфата си и се взираше в пламъците. На земята до нея лежеше гол нож. Известно време стоях и гледах танца на светлината по лицето й. Славея Сладкопойна, последният менестрел на последната истинска кралска двойка от рода на Пророците. Тя нямаше да напише песен, която да запомнят всички.
Шутът седеше и я слушаше. Помежду им се бе установило нещо като приятелство. Помислих си, че ако това е последната вечер, когато Славея може да свири, той не може да я дари с нищо по-прекрасно. Да я слуша и да позволи на нейната музика да го приспи с майсторството си.
Оставих ги и взех един пълен с вода мях. Бавно се изкачих по рампата при дракона. Нощни очи ме последва. По-рано бях запалил огън на подиума. Сега хвърлих в него останалите дърва и седнах до него. Искрен и Кетъл спяха. Веднъж Сенч цели два дни бе взимал карисово семе. Когато рухна, му трябваше повече от седмица, за да се възстанови. Беше искал само да спи и да пие вода. Съмнявах се, че някой от двамата скоро ще се събуди. Затова просто седях до Искрен и пазех своя крал.
Не бях достоен за тази роля. Събудих се, когато някой прошепна името ми. Мигом се надигнах и се пресегнах за меха, който бях донесъл със себе си.
— Ваше величество — тихо казах аз.
Ала Искрен не лежеше на камъка слаб и безпомощен. Стоеше до мен и ми даде знак да стана и да го последвам. Подчиних се, като се движех колкото може по-тихо. Когато се спусна от рампата, Искрен се обърна към мен. Без да кажа нито дума, аз му подадох меха. Кралят изпи половината, почина си малко, после пресуши остатъка. Когато свърши, ми върна меха и се прокашля.
— Има начин, Фицрицарин. — Тъмните му очи срещнаха моите. — Ти си начинът. Пълен с живот и жажда. Разкъсван от страсти.
— Зная — отвърнах аз. Думите смело се изтръгнаха от устата ми. Никога през живота си не се бях страхувал толкова. Славен ужасно ме бе плашил в тъмницата си. Ала тогава бях изпитвал болка. А сега ме очакваше смърт. Изведнъж проумях разликата.
— Няма да ти хареса — предупреди ме той. — И на мен не ми харесва. Но не виждам друга възможност.
— Готов съм — излъгах аз. — Само… Искам за последен път да видя Моли. Да зная, че двете с Копривка са добре. И Бърич.
Искрен впери поглед в мен.
— Спомням си сделката, която ми предложи. Да не взимам Копривка за трона. — Той въздъхна. — Ще трябва да те помоля за нещо по-страшно. За физическия ти живот. За целия живот и енергия на твоето тяло. Разбираш ли, аз вложих всичките си страсти. Не ми остана нищо. Ако можех да разпаля в себе си само още една нощ на чувства… ако можех да си спомня какво е да пожелаеш жена, да прегръщаш жената, която обичаш… — Гласът му заглъхна. — Срам ме е да го искам от теб. Срам ме е повече, отколкото когато черпих от твоята сила, когато ти бе още нищо неподозиращо момче. — Кралят отново ме погледна и разбрах какви усилия му коства да намери нужните думи. Несъвършени думи. — Но срамът, който изпитвам, болката, че трябва да ти го причиня… дори те идват от теб. Дори тях мога да вложа в дракона. — Искрен сведе очи. — Драконът трябва да полети, Фиц. Трябва.
— Искрен. Кралю. — Той продължаваше да не ме гледа. — Приятелю. — Очите му най-сетне срещнаха моите. — Всичко е наред… но… Искам пак да видя Моли. Макар и за миг.
— Опасно е. Мисля, че онова, което сторих с Карод, събуди в тях истински страх. Оттогава не са опитвали силата си срещу моята, само коварството си. Но…
— Моля те — промълвих аз.
Искрен въздъхна.
— Добре, момко. Но сърцето ми е изпълнено със страх.
Не ме докосна. Дори не си пое дъх. Толкова голяма бе силата на неговото Умение, въпреки че се намираше на предела на пълната изнемога. Ние бяхме с тях. Усетих, че Искрен се отдръпва и ми дава илюзията, че съм сам.