Отговорът на Моли не закъсня.
— Не. Тя не е от рода на Пророците. Копривка е моя. И няма да я продам, нито за пари, нито за безопасност. Как можа да си помислиш, че ще го направя?
Бърич се усмихна на гнева й. На лицето му се изписа разкаяно облекчение.
— Не съм мислил, че ще го направиш. Но реших, че съм длъжен да ти предложа. — Следващите му думи бяха още по-колебливи. — Има и друг начин. Не зная какво ще си помислиш за него. Въпреки всичко ще се наложи да избягаме оттук, да намерим град, където не ни познават. — Той внезапно заби поглед в пода. — Ако преди това се оженим, хората няма да се усъмнят дали детето е мое…
Моли сякаш се вкамени. Бърич вдигна очи и умолително я погледна.
— Не ме разбирай погрешно. Не очаквам нищо от теб… Но… Можем да отидем при Свидетелските камъни в Кевдор. Ще застана пред тях и в присъствието на менестрел ще се закълна, че Копривка е мое дете. Никой няма да се усъмни.
— И ще излъжеш пред Свидетелски камък, така ли — смая се Моли. — Наистина ли? Заради Копривка?
Той кимна. Очите му не се откъсваха от нея.
Моли поклати глава.
— Не, Бърич. Няма да го допусна. Това носи нещастие. Всеки знае какво става с онези, които осквернят Свидетелските камъни с лъжа.
— Ще рискувам — мрачно настоя Бърич. Не знаех да е лъгал преди Копривка да влезе в живота му. Сега настояваше да даде лъжлива клетва. Зачудих се дали Моли разбира какво й предлага.
Разбираше.
— Не. Няма да лъжеш. — Уверено.
— Моля те, Моли.
— Тихо! — Категорично заяви тя. Наклони глава и го погледна, очевидно се чудеше на нещо. — Бърич? — колебливо каза Моли. — Чувала съм да казват… Лейси казваше, че някога си обичал Търпение. — Тя си пое дъх. — Още ли я обичаш?
Бърич я погледна раздразнено. Моли го гледаше умолително. Накрая той се извърна и тя едва чу думите му.
— Обичам спомените си за нея. Каквато беше някога. Какъвто бях аз. Сигурно както и ти все още обичаш Фиц.
Беше неин ред да потръпне.
— Спомням си някои неща… да. — Моли кимна, сякаш си напомняше за нещо. После вдигна очи и го погледна. — Но той е мъртъв. — Колко странно окончателни звучаха от нейната уста тези думи! — Изслушай ме. Просто ме изслушай. През целия ми живот е имало… Първо баща ми. Той винаги ми е казвал, че ме обича. После Фиц. Той се кълнеше, че ме обича, и се отнасяше към мен с нежност. Но лъжите му никога не ми звучаха като любов. А сега ти… Бърич, ти никога не си ми говорил за любов. Никога не си ме докосвал, нито от гняв, нито от желание. Но и мълчанието ти, и погледът ти ми говорят повече за любов, отколкото техните думи. — Тя зачака. Бърич продължаваше да мълчи. — Бърич? — отчаяно попита Моли.
— Ти си млада — тихо отвърна той. — И красива. И много смела. Заслужаваш нещо по-добро.
— Бърич. Обичаш ли ме? — Прост, плахо зададен въпрос.
Бърич сключи загрубелите си от работа ръце в скута си.
— Да. — Той силно стисна пръсти. Може би, за да не треперят?
Усмивката й грейна като слънце иззад облак.
— Тогава се ожени за мен. И после, ако искаш, аз ще се изправя пред Свидетелските камъни. И ще призная пред всички, че съм била с теб, преди да се оженим. И ще им покажа детето.
Бърич най-сетне вдигна очи към нея. Сякаш не можеше да повярва.
— Ще се ожениш за мен?! Такъв, какъвто съм? Стар? Беден? Целият в белези?
— За мен не си такъв. Ти си мъжът, когото обичам.
Той поклати глава. Отговорът му само още повече ме озадачи.
— И след онова, което току-що каза за нещастието? Ще застанеш пред Свидетелските камъни и ще излъжеш?
Този път усмивката й бе различна. Отдавна не я бях виждал да се усмихва така. Сърцето ми се късаше.
— Не е нужно да лъжа — тихо отвърна тя.
Ноздрите му се разшириха като на жребец и Бърич скочи. Толкова рязко си пое дъх, че гърдите му се издуха.
— Почакай — заповяда Моли и той се подчини. Тя наплюнчи палеца и показалеца си и бързо угаси свещите, като остави да гори само една. После се приближи към него.
Избягах.
— О, момчето ми. Ужасно съжалявам.
Безмълвно поклатих глава. Стисках очи, но не можех да спра сълзите си. Най-после успях да отворя уста.
— Той ще е добър с нея. И с Копривка. Тя заслужава точно такъв човек. Не, Искрен. Това би трябвало да ме утеши. Да зная, че той ще е с нея и ще се грижи за двете.
Утеха. Не намирах утеха. Само болка.
— Струва ми се, че сключи с мен много лоша сделка. — Гласът му звучеше наистина тъжно.
— Не. Всичко е наред. — Поех си дъх. — Хайде, Искрен. Искам да го направим бързо.
— Сигурен ли си?
— Да.
И той взе живота ми.
И преди бях сънувал такъв сън. Познавах усещането на старческото тяло. Предния път бях лежал на чисто легло в мека нощница като крал Умен. Сега бе по-трудно. Боляха ме всички стави. Вътрешностите ми пламтяха. И ръцете, и лицето ми бяха изгорени. В това тяло беше останала повече болка, отколкото живот. Като почти докрай изгоряла свещ. Отворих гуреливите си очи. Лежах върху студен камък, до мен клечеше и ме наблюдаваше един вълк.