„Това не е хубаво“ — каза ми той.
Не успях да измисля какво да му отговоря. Определено бях съгласен с него. След малко се надигнах на четири крака. Боляха ме дланите. Боляха ме коленете. Всички стави в тялото ми скърцаха и надаваха вой, докато се изправях и се оглеждах. Нощта беше топла, ала въпреки това треперех. На подиума над мен спеше един незавършен дракон.
„Не разбирам“ — помоли за обяснение Нощни очи.
„Аз не искам да разбирам. Не искам да зная.“
Ала независимо дали го исках, аз знаех. Бавно закрачих и вълкът дойде по петите ми. Минахме покрай гаснещия огън между две шатри. Никой не стоеше на пост. От шатрата на Кетрикен се чуваха тихи звуци. Тя виждаше в мрака лицето на Искрен. Искреновите тъмни очи, вперени в нейните. И вярваше, че съпругът й най-сетне е дошъл при нея.
И наистина бе така.
Не исках да слушам, не исках да зная. Продължих напред с предпазливите си старчески крачки. Наоколо се извисяваха огромни черни каменни блокове. Нещо пред нас тихо тракаше и звънтеше. Излязох от ръбестите сенки на камъните и отново се озовах на лунна светлина.
„Веднъж ти сподели моето тяло. Сега така ли е?“
— Не. — Изрекох думата на глас и чух тихо дращене. „Какво е това?“
„Ще отида да видя. — Вълкът се стопи в сенките. Върна се след секунди. — Онзи без мирис. Крие се от теб. Не те познава.“
Знаех къде ще го открия. Не бързах. Това тяло едва се движеше. Когато стигнах при девойката върху дракона, ми беше ужасно трудно да се кача на подиума. Горе веднага видях пръснатите навсякъде новоотчупени парчета. Седнах до краката на дракона, като предпазливо отпуснах тялото си на студения камък. Разгледах работата му. Почти го бе освободил.
— Шуте? — Тихо го повиках аз.
Той бавно изплува от сенките и се изправи пред мен със сведени очи.
— Ваше величество — промълви шутът. — Опитах се. Но не мога да се сдържа. Просто не мога да я оставя тук…
Безмълвно кимнах. Долу до подиума Нощни очи нададе вой. Шутът погледна към него, сетне отново към мен. На лицето му се изписа объркване.
— Милорд? — попита той.
Пресегнах се към нишката на Умението помежду ни и я намерих. Той се вцепени, докато се мъчеше да разбере. Приближи се и седна до мен. Погледна ме, сякаш можеше да види какво се крие зад кожата на Искрен.
— Това не ми харесва — каза шутът накрая.
— И на мен — съгласих се аз.
— По-добре да не зная.
Известно време седяхме в мълчание. После той протегна ръка и помете шепа камъчета от подиума около крака на дракона. Погледна ме и все още с известна колебливост извади длетото изпод ризата си. За чук му служеше един камък.
— Това е длетото на Искрен.
— Зная. На него вече не му трябва, а моят нож се счупи. — Шутът внимателно приближи острието към скалата. — А и така става много по-добре. — Той започна да дяла камъка.
— Тя изсмуква силите ти — тихо отбелязах аз.
— Зная. — Още един удар. — Бях любопитен. И мястото, където я докоснах, продължава да я боли. — Шутът премести длетото си. — Мисля, че й дължа нещо.
— Шуте, тя може да вземе всичко, каквото й предложиш, и това пак да не е достатъчно.
— Откъде знаеш?
Свих рамене.
— Това тяло знае.
Той докосна току-що издяланото място с посребрените си пръсти. Потръпнах, ала не усетих девойката да изпитва болка. Тя взе нещо от него. Но шутът не притежаваше Умението да я оформя с длани. Онова, което й бе дал, стигаше само да я измъчва.
— Напомня ми за голямата ми сестра — сякаш на себе си каза той. — Косата й беше златиста.
Смаяно мълчах.
— Иска ми се пак да я видя — без да поглежда към мен, прибави шутът. — Някога тя ужасно ме глезеше. Иска ми се пак да видя цялото си семейство. — Говореше замечтано и разсеяно плъзгаше пръсти по издялания камък.
— Шуте? Ще ми позволиш ли да опитам?
На лицето му се изписа почти ревност.
— Тя може да не те приеме — предупреди ме той.
Усмихнах му се. Усмивката на Искрен, през буйната му брада.
— Помежду ни има връзка. Тънка като конец и самодивското биле и твоята умора още повече я отслабват. Но я има. — Постави ръка на рамото ми.
Не знаех защо го правя. Може би защото той никога не ми бе споменавал, че му липсват сестра му и родният му дом. Отказах да се запитам. Да не мисля ми беше много по-лесно. А най-лесно ми бе да не чувствам. Шутът постави ръка, не на рамото ми, а отстрани на шията ми. И инстинктивно улучи. Допирът на дланта му до голата ми кожа ми помогна да го позная по-пълно. Вдигнах вълшебните Искренови ръце пред очите си и им се удивих. Сребърни за окото, обгорени за сетивата. После, преди да успея да се откажа, се наведох и хванах безформения преден крак на дракона с две ръце.