Мигом го усетих. Той почти се гърчеше в камъка. Познах очертанията на всяка люспа, върха на всеки остър нокът. Познах и жената, която го беше изваяла. Жените. Котерия, много отдавна. Котерията на Сол. Ала Сол била твърде горда. Опитала се да остане в собствената си форма, да се извае върху дракона, който котерията й създала. Другите били прекалено предани, за да й възразят. И тя почти успяла. Завършили дракона. Или почти. Той оживял и започнал да се надига, и да поглъща кликата в себе си. Но Сол искала да остане единствено в каменното момиче. Не се вложила в дракона. И той паднал, преди да успее да се изправи, отново потънал в камъка, за да остане там за вечни времена. И сега котерията бе впримчена в дракона, а Сол — в девойката.
Узнах всичко това по-бързо от мълния. Усетих и глада на дракона. Той ме привличаше в себе си, умоляваше за храна. Беше взел много от шута. Усетих какво му е дал старият ми приятел. Подигравки с бъкипски градинари и шамбелани. Клон с пролетни ябълкови цветове пред прозорец. Аз, с развяващ се дълъг елек, докато тичам на двора по петите на Бърич в опит да го настигна. Сребърни рибки, скачащи в тихо езерце призори.
Драконът настойчиво ме притегляше. Изведнъж разбрах какво ме е довело тук. „Вземи спомените ми за майка ми и чувствата, които вървят с тях. Не ги искам. Вземи болката в гърлото ми, когато си мисля за Моли, вземи всички ярко обагрени дни, които си спомням с нея. Вземи блясъка им и ми остави само сенките от онова, което съм виждал и чувствал. Нека си ги спомням, без да се порязвам на тяхната острота. Вземи дните и нощите ми в тъмницата на Славен. Стига ми да зная какво ми е сторил. Вземи ги и ми позволи да престана да усещам лицето си, притиснато до онзи каменен под, да чувам хрущенето от счупването на носа ми, да усещам вкуса на собствената си кръв. Вземи болката ми, че не познавам баща си, вземи часовете на взиране в неговия портрет, когато в Голямата зала нямаше никой и нямаше кой да ме види. Вземи…“
„Престани, Фиц. Ти й даде прекалено много, няма да ти остане нищо.“ Шутът бе ужасен от онова, за което сам беше помогнал.
„… спомените за онази кула, за голата, брулена от вятъра Градина на кралицата и за Гален, изправен до мен. Вземи образа на Моли, толкова доброволно хвърлила се в прегръдките на Бърич. Вземи ги и ги затвори някъде, където никога повече да не могат да ме изгарят. Вземи…“
„Братко. Стига.“
Нощни очи внезапно се озова между мен и дракона. Знаех, че все още стискам люспестия крак, ала той с ръмжене му попречи да продължи да взима още от мен.
„Не ме е грижа, че ще ми вземе всичко“ — казах на вълка.
„Мен обаче ме е грижа. Не искам да съм обвързан с претопен. Назад, Студени. Пусни го. Махай се!“
За моя изненада драконът отстъпи. Отворих очи и се смаях, че все още е нощ.
Шутът прегръщаше Нощни очи.
— Фиц — тихо каза той. Говореше, притиснал лице към козината на вълка, ала го чувах ясно. — Съжалявам, Фиц. Но не можеш да се избавиш от цялата си болка. Ако престане да те боли…
Не го доизслушах. Взирах се в предния крак на дракона. Там, където ръцете ми бяха почивали върху безформения камък, сега имаше два отпечатъка от длани. И в тях съвършено изпъкваше всяка люспа. Замислих се за дракона на Искрен. Той бе огромен. Как го беше направил? Какво бе пазил в себе си през всички тези години, за да е достатъчно да извае такъв дракон?
— Той изпитва силни чувства. Чичо ти. Обичал е страстно. И е бил верен. Понякога си мисля, че моите двеста години бледнеят в сравнение с чувствата, които е изпитал през своите четирийсетина.
Тримата се обърнахме към Кетъл. Не бях изненадан. Знаех, че идва, и не й бях обърнал внимание. Тя тежко се опираше на тоягата си и лицето й сякаш висеше от костите на черепа й. Старицата срещна погледа ми и разбрах, че знае всичко. Беше свързана с Искрен.
— Слезте оттам. И тримата. Преди да сте пострадали.
Бавно се подчинихме. Най-бавно аз. Искреновите стави ме боляха и тялото му бе уморено. Когато най-сетне застанах до нея, Кетъл ме погледна заплашително и каза:
— Щом ще го правиш, можеш да го вложиш в дракона на Искрен.
— Той не ми позволи. Не ми позволи.
— Да. Не ти позволи. Ще ти кажа нещо, Фиц. Много ще ти липсва онова, което даде. След време ще възстановиш някои чувства, разбира се. Всички спомени са свързани и също като човешката кожа, могат да се лекуват. След време те сами щяха да престанат да те болят. Някой ден може би ще ти се иска да си спомняш тази болка.