— Едва ли — спокойно отвърнах аз, за да скрия съмненията си. — Остава ми предостатъчно болка.
Кетъл вдигна старческото си лице и дълбоко си пое дъх.
— Зазорява се — рече тя, сякаш усещаше мириса на зората.
— Трябва да се върнеш при дракона. При Искреновия дракон. А вие двамата… — Кетъл погледна шута и Нощни очи. — Вие двамата отидете на наблюдателния пост и вижте дали не са се появили войските на Славен. Нощни очи, ти съобщи на Фиц какво виждаш. Хайде, вървете. А, шуте. Остави девойката върху дракона на мира. Иначе щеше да й дадеш целия си живот. И дори това може би нямаше да е достатъчно. Затова престани да се измъчваш. Престани да измъчваш и нея. Вървете!
Те се подчиниха, ала не и без от време на време да поглеждат назад.
— Ела — напрегнато ми заповяда Кетъл. И закуцука в посоката, от която бе дошла. Сковано я последвах през черно-сребристите сенки на каменните блокове в каменоломната. Сега вече тя наистина изглеждаше двестагодишна. Аз се чувствах още по-стар. Измъчено тяло, стави, които скърцаха или изобщо не искаха да се движат. Вдигнах ръка и се почесах по ухото. После огорчено я отпуснах. Искрен вече щеше да е със сребърно ухо. Кожата му гореше и далечните нощни насекоми сякаш се чуваха по-ясно.
— Между другото, съжалявам. За твоята Моли и всичко останало. Опитах се да те предупредя.
Кетъл не изглеждаше натъжена. Но я разбирах. Почти всичките й чувства бяха в дракона. Говореше за онова, което знаеше, че е щяла да изпитва преди. Все още й оставаше болка за мен, но вече не си спомняше собствените си болки, за да може да ги сравни.
— Нищо лично ли няма вече — тихо попитах аз.
— Само онова, които крием от себе си — тъжно отвърна тя и ме погледна. — Тази нощ ти направи нещо хубаво. Нещо мило. — Устните й започнаха да се усмихват, ала очите й се насълзиха. — Даде му една последна нощ младост и страст. — Кетъл забеляза твърдото ми изражение. — Добре, няма да говоря повече за това.
Изминах остатъка от пътя до нея в мълчание.
Седнах край топлите въглени на огъня и посрещнах утрото. Звуците на нощните насекоми постепенно преляха в утринните предизвикателства на далечни птици. Вече ги чувах съвсем ясно. Странно, да седя и да чакам самия себе си. Кетъл мълчеше, дълбоко вдишваше променящия се мирис на въздуха и с жадни очи наблюдаваше изсветляването на небето. Запаметяваше всичко това, за да го вложи в дракона.
Чух хрущене на чакъл и вдигнах глава. Видях се да се приближавам. Крачех уверено и енергично, с високо вдигната глава. Лицето ми бе избръснато, влажната ми коса висеше на воинска опашка. Искрен добре се грижеше за тялото ми.
Погледите ни се срещнаха. Видях, че очите ми се присвиват, докато Искрен преценяваше собственото си тяло. Изправих се и без да се замисля, започнах да изтупвам дрехите си. После осъзнах какво правя. Аз не бях взел на заем риза. Смехът ми изкънтя в утрото по-силно, отколкото исках. Искрен поклати собствената ми глава.
— Остави, момко. От това няма да станат по-хубави. Пък и вече почти свърших. — Той посочи гърдите ми с моята длан. — Преди и аз имах такова тяло — каза ми моят крал, сякаш не знаех. — Забравил съм какво е да го усещаш. — Усмивката му изчезна и Искрен отново се втренчи в мен. — Грижи се за него, Фиц. Друго няма да получиш.
Вълна от замайване. И мрак. Коленете ми се подгънаха и аз се свлякох на земята.
— Извинявай — тихо каза Искрен. Със собствения си глас.
Вдигнах очи и видях, че ме наблюдава. Безмълвно отвърнах на погледа му. Усетих аромата на Кетрикен, пропил кожата ми. Тялото ми бе много уморено. За миг ме обзе ярост. После яростта се оттегли като морска вълна, сякаш емоциите ми струваха прекалено много усилия. Очите на Искрен срещнаха моите и приеха всичко, което изпитвах.
— Нито ще ти се извиня, нито ще ти благодаря. Няма да е достатъчно. — Той поклати глава. — Пък и как да ти кажа, че съжалявам? — Кралят се извърна и зарея поглед в далечината. — Моят дракон ще се изправи. Моята кралица ще роди дете. Аз ще прогоня алените кораби от нашите брегове. — Той дълбоко си пое дъх. — Не. Не съжалявам за сделката ни. — Искрен отново ме погледна. — Ти съжаляваш ли, Фицрицарин?
Бавно се изправих.
— Не зная. — Замислих се. — Корените стигат прекалено дълбоко — отвърнах накрая. — Откъде да започна, за да поправя миналото си? Колко назад да се върна, колко неща да променя, за да не допусна този момент или да кажа, че не съжалявам?
„Пътят под нас е пуст“ — съобщи ми Нощни очи.