— Фиц — промълви тя. — Веднъж те помолих заради теб. С нежност и приятелство. За да прогоним спомена. — Певицата впери очи в слънчевите отблясъци по повърхността на потока. — И сега пак ти го предлагам.
— Но аз не те обичам. — Мигом разбрах, че това е най-неподходящото нещо, което бих могъл да кажа в този момент.
Славея въздъхна и остави арфата си.
— Зная. И ти го знаеш. Но няма нужда да говорим за това.
— Така е. Просто не искам никакви лъжи, изречени или не…
Тя се наведе към мен и спря думите ми с устните си. След малко отдръпна лице.
— Аз съм певица. Зная повече за лъжите, отколкото някога ще знаеш ти. И менестрелите знаят, че понякога човек най-много се нуждае от лъжи. За да направи от тях нова истина.
— Славея… — започнах аз.
— Знаеш, че ще кажеш нещо неподходящо — прекъсна ме тя. — Затова защо просто не помълчиш? Не усложнявай нещата. Спри да мислиш. Поне за мъничко.
Всъщност беше за дълго.
Когато се събудих, тя все още лежеше до мен. Нощни очи стоеше до нас и ме гледаше, задъхан от горещината. Когато отворих очи, той прилепи уши към главата си и бавно размаха опашка. На ръката ми капна капка топла слюнка.
„Върви си.“
„Другите те викат. И те търсят. — Вълкът наклони глава към мен и предложи: — Мога да покажа на Кетрикен къде да те намери.“
Седнах и размазах три комара на гърдите си. Останаха кървави петна. Пресегнах се за ризата си. „Случило ли се е нещо?“
„Не. Готови са да събудят дракона. Искрен иска да се сбогува с теб.“
Хванах Славея за рамото.
— Събуди се. Иначе няма да видиш как Искрен събужда дракона.
Тя лениво се размърда.
— Виж, за това непременно ще стана. Не се сещам за друго, което да ме вдигне. Пък и това може да е последният ми шанс да напиша песен. Съдбата винаги ме праща другаде, когато ти правиш нещо интересно.
Трябваше да се усмихна.
— Е, изобщо ли няма да напишеш песни за копелето на Рицарин? — Подразних я аз.
— Може би една. Любовна. — Славея потайно ми се усмихна. — Поне това беше интересно.
Станах и й помогнах да се изправи. Целунах я. Нощни очи нетърпеливо зави, после се протегна и й се поклони.
— Предупредих те — казах й аз.
Тя само се засмя и се наведе да събере дрехите ни.
(обратно)39 Драконът на Искрен
Войските на Шестте херцогства се събраха в Синьото езеро и се прехвърлиха с платноходи на отсрещния бряг точно по времето, когато алените кораби напредваха по река Вин към Трейдфорд. Новата столица на Славен никога не бе била укрепен град. Вестта за пристигането на пиратите беше посрещната с всеобщо пренебрежение. Каква заплаха можеха да представляват дванадесет кораба с варвари за такъв голям град като Трейдфорд? Градската стража беше вдигната на крак и някои пристанищни търговци предприеха мерки, за да прехвърлят стоката си в по-отдалечени от брега складове, но всички бяха убедени, че ако алените кораби изобщо успеят да стигнат до Трейдфорд, стрелците с лекота ще избият нашествениците още преди да са нанесли някакви щети. Смяташе се, че корабите трябва да носят някакво предложение за договор на краля на Шестте херцогства. Масово се обсъждаше каква част от Крайбрежните херцогства ще поискат пиратите и евентуалната изгода от възстановяването на търговията със самите островитяни, както и от отварянето на търговския път по река Бък.
Това е само поредният пример за грешките, които могат да се допуснат, ако човек смята, че знае какво иска врагът му, и действа на тази основа. Жителите на Трейдфорд приписваха на пиратите същото желание за благоденствие и богатство, каквото изпитваха самите те.
Според мен Кетрикен не бе приемала мисълта, че Искрен трябва да умре, за да съживи дракона, до момента, в който той не я целуна за сбогом. Направи го извънредно внимателно, широко разперил ръце настрани, за да не я докосне, и наклонил глава така, че сребристите петна по лицето му да не се допрат до нейното. Въпреки това целувката беше нежна, жадна и дълга. После кралят й прошепна нещо. Кетрикен мигом притисна длани към корема си.
— Откъде знаеш? — Попита го тя и по бузите й потекоха сълзи.
— Зная — твърдо отвърна Искрен. — И затова първата ми задача ще е да те върна в Джаампе. Този път нищо не бива да те заплашва.
— Мястото ми е в замъка Бъкип — възрази Кетрикен.
Помислих си, че Искрен ще спори. Но той каза:
— Права си. Така е. И тъкмо там ще те отнеса. Сбогом, моя любов.
Тя не отговори. Стоеше и неразбиращо го гледаше как се отдалечава от нея.
След всички тези дни, през които се бяхме стремили към този миг, краят ни се стори припрян и хаотичен. Кетъл сковано крачеше край дракона. Старицата разсеяно се бе сбогувала с нас. Дишаше тежко, сякаш беше тичала. Час по час докосваше статуята и нежно я галеше с длан, изпод която оставаха ярки багри и бавно помръкваха.