Искрен не бързаше толкова със сбогуването. Той се обърна към Славея.
— Грижи се за моята кралица. Пей й песните си и не позволявай на никого да се усъмни, че детето, което носи, е мое. Натоварвам те с тази истина.
— Ще дам всичко от себе си, ваше величество — сериозно отвърна Славея, отиде и застана до Кетрикен. Щеше да придружава кралицата върху широкия гръб на дракона. Певицата постоянно бършеше длани в предницата на туниката си и проверяваше дали раницата с арфата е добре наместена на гърба й. Видях, че нервно ми се усмихва. Никой от нас не се нуждаеше от повече думи на прощаване.
Бяхме спорили за моето решение да остана.
— Войските на Славен с всеки момент се приближават — отново ми напомни Искрен.
— Тогава трябва да побързате, за да не съм в тази каменоломна, когато пристигнат — казах аз.
Той се намръщи.
— Ако ги видя на пътя, ще се погрижа да не стигнат дотук — предложи ми кралят.
— Не поемайте рискове с нейно величество.
Бях използвал Нощни очи като повод да остана. Той нямаше желание да лети на дракон. Нямаше да го изоставя. Сигурен съм, че Искрен знаеше истинските причини. Смятах, че не бива да се връщам в Бък. Вече бях накарал Славея да ми обещае, че няма да споменава за мен в песните си. Не беше лесно да изтръгна такова обещание от един менестрел. Ала настоях. Не исках нито Бърич, нито Моли да узнаят, че съм жив.
— В това отношение, скъпи приятелю, ти беше Жертва — тихо ми бе казала Кетрикен. Не можеше да ми отправи по-голяма похвала. Знаех, че няма да промълви нито дума за мен.
Най-трудно беше с шута. Всички настоявахме да замине с кралицата и Славея. Той упорито отказваше.
— Белия пророк ще остане при Катализатора — бяха единствените му думи. Лично аз смятах, че шутът по-скоро ще остане при девойката върху дракона. Той се бе вманиачил по нея и това ме плашеше. Трябваше да се махне преди войските на Славен да пристигнат в каменоломната. Бях му го казал и той беше кимнал, но някак разсеяно. Не се съмнявах, че има свои планове. Нямах обаче време да споря с него.
Дойде моментът, в който вече нямаше причини Искрен да се бави. Не си бяхме казали почти нищо, но не знаех за какво друго има да говорим. Всичко, което се беше случило, ми се струваше неизбежно. Когато поглеждах назад, виждах, че пророчествата на шута отдавна са ни пратили в тази посока. Никой не бе виновен. Никой не беше невинен.
Искрен ми кимна и тръгна към дракона. После ненадейно спря, разкопча изтъркания си колан, обърна се и ми каза:
— Вземи меча ми. На мен няма да ми трябва. А ти, изглежда, си изгубил онзи, който ти подарих. — Искрен за миг спря, изтегли меча от ножницата и прокара сребърната си ръка по острието. То заблестя под дланта му. — Щеше да е несправедливо към умението на Ход да ти го дам с нащърбено острие, Фиц. Грижи се за него по-добре от мен. — Кралят прибра меча в ножницата и ми го подаде. — И се грижи по-добре за себе си от мен. Нали знаеш, аз наистина те обичах. Въпреки всичко, което ти причиних, наистина те обичах.
В първия момент не ми хрумна никакъв отговор. После, докато той поставяше ръцете си върху челото на дракона, му казах: „Нито за миг не съм се съмнявал. Нито за миг не съм се съмнявал, че те обичам“.
Никога няма да забравя неговата последна усмивка през рамо. Погледът му за сетен път се отправи към неговата кралица. Искрен решително притисна длани към издяланата глава на дракона. И до края не откъсна очи от Кетрикен. Усетих дъха на кожата на кралицата, спомних си вкуса на устните й върху моите, гладката топлота на голите й рамене. После смътният спомен се стопи заедно с Искрен и Кетъл. За моето Осезание и Умение те изчезнаха толкова напълно, като че ли бяха претопени. За миг видях празното тяло на Искрен, после той се вля в дракона. Кетъл беше стояла облегната на рамото на статуята. Тя изчезна по-бързо от краля и покри люспите със зеленикав и сребрист блясък. Багрите обляха създанието и го наситиха. Никой не дишаше, освен Нощни очи, който тихо виеше. Под лятното слънце се възцари пълна неподвижност. От гърлото на Кетрикен се изтръгна едно-единствено задавено ридание.
И тогава, като внезапен вихър, гигантското люспесто тяло пое въздух в дробовете си. Когато се отвориха, очите му бяха черни и блестящи, очи на Пророк, и разбрах, че от тях гледа Искрен. Той вдигна огромната си глава и проточи змийската си шия. Протегна се като котка, разкърши плещи и разпери пръсти. Когато сви крака, ноктите му оставиха дълбоки бразди в черния камък. Като платно, уловило вятъра, грамадните му криле се разпериха. Той ги размаха като ястреб, оправящ перушината си, и отново ги прилепи към тялото си. След това удари с опашка и вдигна във въздуха прах и пясък.