Връхлетя ме не само силен вятър от крилете на чудовището, но и замайваща вълна от Умението, която прогони всички мисли от ума ми. Сякаш светът за миг бе потънал в абсолютен мрак и сетне отново беше изплувал на светло. Залитнах и не можах да си спомня нито защо тичам с гол меч в ръка, нито кого гоня. Усетил приближаването на дракона, Уил спря.
Създанието замахна с нокти към него, ала не улучи и нададе яростен писък. Издигна се и зави, за да го нападне отново. Няколко стрели отскочиха от кожата му, сякаш стрелците се бяха прицелили в черния камък на самата каменоломна. Шутът се наведе, за да се скрие от тях. Девойката върху дракона рязко промени посоката и чудовището прелетя над ратниците, грабна още един и го погълна.
Сянката му отново се плъзна над мен и отне още един миг от живота ми. Отворих очи и видях, че Уил го няма. После го зърнах да тича между каменните блокове като заек, бягащ от ястреб. Вече не забелязвах котерията, но изведнъж Нощни очи изскочи от сянката на една скала и затича до мен.
„О, братко. Онзи без мирис ловува майсторски! — възкликна той. — Разумно постъпихме, като го приехме в нашата глутница!“
„Уил е моя плячка!“ — заявих аз.
„Твоята плячка е и моя плячка — сериозно отбеляза вълкът. — И няма да е ничия плячка, ако не се разгърнем, за да го намерим.“
Имаше право. Пред нас се носеха викове и от време на време се мяркаха златистокафявите униформи на хора, притичващи между черните блокове. Ала повечето бързо бяха разбрали, че единственият начин да се спасят от дракона е да не се отдалечават от скалите.
„Тичат към стълба. Ако стигнем до място, откъдето да го виждаме, можем да го причакаме там.“
Това беше логично. Нямаше друг път за бягство. Все още чувах свистене на стрели, но повечето стрелци се бяха скрили в гората.
Двамата с Нощни очи се отказахме да търсим Уил и се запътихме към стълба. Нямаше как да не се възхитя на дисциплината на някои от стрелците на Славен — когато излизахме на открито за повече от няколко крачки, чувах вик: „Ето ги!“ и след секунди около нас се посипваха стрели.
Стигнахме до колоната навреме, за да видим, че двама от новата котерия на Славен тичат с протегнати напред ръце, за да потънат в тъмния стълб в мига, в който го докоснат. Избраха руната за каменния парк, ала може би само защото се намираше най-близо до убежището им. Ние останахме до един грамаден блок, който ни скриваше от стрелите.
„Дали вече е преминал?“
„Може би. Ще чакаме.“
Измина цяла вечност. Вече бях сигурен, че Уил ни е избягал. Драконът летеше над стените на каменоломната. Виковете на жертвите започнаха да оредяват. Стрелците се криеха в гората. За миг зърнах чудовището да се издига и да кръжи високо във въздуха. Зачудих се какво изпитва шутът на гърба му. Внезапно драконът сви криле и се понесе право към нас. В същия момент Уил изскочи от скривалището си и се втурна към колоната.
Двамата с Нощни очи се хвърлихме след него. Тичахме с всички сили, ала той беше по-бърз. В мига, в който протегнатите му напред пръсти почти докосваха стълба, вълкът направи последен скок. Лапите блъснаха Уил в гърба и той полетя с главата напред. Видях го как се стопява в стълба, предупредително извиках на Нощни очи и го сграбчих, за да го дръпна назад. В момента, в който зъбите му захапваха Уил, над нас плъзна сянката на дракона. Светът потъна в мрак.
Приказките са пълни с герои, които се борят с врагове в подземното царство. Има легенди и за такива, които доброволно влизат в неизвестността на мрака, за да спасят приятели или любими. В този безвременен миг аз имах съвсем ясен избор. Да хвана Уил и да го удуша. Или да притискам Нощни очи към себе си, за да не го дам на всички онези сили, които привличаха ума и тялото му. Всъщност нямах никакъв избор.
Озовахме се на прохладна сянка върху изпотъпкана трева. След мрака на преминаването отново дишахме и усещахме. И се страхувахме. Скочих и с удивление видях, че все още стискам меча на Искрен. Нощни очи се надигна, несигурно направи две крачки и падна. „Болен. Отровен. Целият свят се люлее.“
„Лежи и дишай.“ Приближих се до него и се огледах. Видях не само Уил, но и мнозина от новата котерия на Славен. Повечето все още дишаха тежко и когато ни видя, един извика уплашено. На заповедта на Уил се отзоваха и неколцина фароуски ратници — разгърнаха се, за да ни обкръжат.
„Трябва да се върнем през стълба. Това е единственият ни шанс.“