„Не мога. Ти върви.“ Нощни очи отпусна глава върху лапите си и затвори очи.
„Ние сме от една глутница!“ — строго му напомних аз и вдигнах Искреновия меч. Ето как щях да умра. Радвах се, че шутът не ми е казал. Навярно щях да се самоубия, за да не допусна това.
— Убийте го. Изгубихме достатъчно време с него. Убийте и вълка. И после ми намерете стрелец, който може да свали онзи от дракона. — Уил, с чието тяло продължаваше да се разпорежда Славен, ми обърна гръб. — Вие, Трета котерия. Казахте ми, че завършен дракон не може да бъде събуден и принуден да служи. Е, току-що видях да го прави един шут, който дори не е умел. Открийте как става. Започнете веднага. Нека копелдакът изпита своето Умение срещу мечове.
Вдигнах меча си. Нощни очи се изправи. Докато кръгът от войници се стягаше около нас, неговото виене на свят се сливаше с моя страх. Е, щом трябваше да умра сега, нямаше повече от какво да се страхувам. Може би щях да изпитам своето Умение срещу техните мечове. Презрително спуснах стените си. Умението беше река, която бушуваше около мен, река, която преливаше от бреговете си. Поех си дъх и с лекота се изпълних с нея. Още едно поемане на дъх, и прогоних физическата си умора и болки. Пресегнах се със сила към своя вълк. Нощни очи се отръска, настръхна и се озъби. Повече нямаше какво да чакаме. Хвърлихме се срещу нападателите си.
Нощни очи се превърна в топка от скорост, зъби и козина. Не се опитваше да хапе и да прегризва. Използваше тежестта си, за да събаря мъжете, да ги кара да се блъскат един в друг и когато може, да разкъсва сухожилията им. Беше ми трудно да внимавам да не го нараня.
Що се отнасяше до мен, аз въртях меча на Искрен с умение, каквото никога преди не бях знаел, че притежавам. Уроците на Ход най-после се бяха събрали в мен и ако такова нещо изобщо е възможно, духът на фехтовачката беше в меча й и тя ми пееше, докато го размахвах. Не можех да разкъсам кръга им, но и те не можеха да ми нанесат сериозни рани.
Ала ратниците бяха много. И прииждаха все нови и нови. Вклиняваха се между мен и Нощни очи и ни принуждаваха да отстъпваме. „Измъкни се от тях и бягай. Бягай. Спасявай се, братко.“
Вълкът побягна, после внезапно се затича обратно и се хвърли право в средата им. Хората на Славен безпомощно размахваха мечовете си в опит да го спрат. След миг той изчезна в гората.
Аз обаче знаех, че положението ни е безнадеждно. Даже да избиех всичките ни противници, включително Уил, Славен щеше да победи. Всъщност вече беше победил. И нима винаги не бях знаел, че ще успее? Нима още от самото начало не бях знаел, че Славен е предопределен да властва?
Направих неочаквана крачка напред, отсякох ръката на един от ратниците и замахнах към лицето на онзи до него. Докато двамата падаха, в кръга се отвори малка пролука. Съсредоточих Умението си и се вкопчих в коварната хватка на Уил. Усетих, че острие на меч забърсва лявото ми рамо и се завъртях, за да отбия удара на поредния си нападател. За миг оставих тялото си да мисли само и още по-здраво хванах Уил. Проникнах в съзнанието му и открих скрилия се там Славен. Уил не можеше да се освободи от него, дори да бе в състояние да се сети за това. А и ми се стори, че не е останало достатъчно от Уил, за да може да мисли. Той беше тяло, съсъд от плът и кръв, съдържащ Умение, което Славен да използва. Лишен от котерията, която му бе давала сила, Уил вече съвсем не беше толкова страшно оръжие. Нито пък ценно. Оръжие, което можеше да се използва и без угризения да се изхвърли като ненужно.
Не бях в състояние едновременно да се бия в две посоки. Без да изпускам ума на Уил, пропъдих мислите му от своите и се опитах да контролирам тялото си. В следващия момент ми нанесоха две рани — в левия прасец и на дясната ръка. Знаех, че няма да издържа. Не виждах Нощни очи. Поне той имаше шанс. „Бягай, Нощни очи. Всичко свърши.“
„Тепърва започва!“ — възрази ми той. Профуча през мен като гореща вълна. От някаква друга част на лагера чух вик с гласа на Уил. Някъде един осезателен вълк разкъсваше тялото му. Усетих, че Славен се опитва да освободи ума си от неговия. Стиснах го още по-здраво. „Остани и се бори, Славен!“
В хълбока ми се заби меч. Отскочих, блъснах се в някакъв камък и когато се опитах да се изправя, разбрах, че това е драконът на Риълдър — битката бе стигнала чак дотук. Обърнах се към нападателите си. Нощни очи и Уил все още се биеха — очевидно Славен беше научил нещо, докато бе измъчвал осезатели, защото не беше толкова уязвим за вълка, колкото щеше да е някога. Не можеше да нарани Нощни очи с Умението, ала можеше да го обвива в много пластове страх. Сърцето на вълка внезапно затуптя в ушите ми. Отново се отворих за Умението, изпълних се с него и направих нещо, каквото не бях опитвал никога. Пратих силата на Умението като Осезание на Нощни очи. „За теб, братко.“ Усетих, че вълкът блъска Уил и за миг се освобождава от него. Уил използва това време, за да избяга. Копнеех да тръгна след него, но зад себе си усетих раздвижване на Осезание в дракона на Риълдър. Събуждаше се. И беше гладен.