„Какво правиш?“ — сънено попита Нощни очи.
„Не искам да спя тук. Затова събирам каквото ще ми трябва за пътуването.“
„Пътуване ли? Къде отиваш?“
Замислих се. При Моли и Бърич? Не. Никога. В Джаампе? Защо? Защо да бия толкова път? Не се сещах за основателна причина. „Е, въпреки това тази нощ не искам да спя тук. Предпочитам да съм далеч от този стълб.“
„Добре тогава. — После: — Какво беше това?“
Наострихме всичките си сетива.
„Да идем да видим“ — предложих аз.
Следобедът преминаваше във вечер и сенките под дърветата се сгъстяваха. Звукът, който бяхме чули, не идваше нито от жабите и насекомите, нито от птиците. А от бойното поле.
Уил лежеше по корем пред стълба. Единият му крак бе откъснат и от разкъсаната плът стърчеше костта. Бе завързал чуканчето с откъснат ръкав, но не достатъчно здраво. Кръвта му продължаваше да тече. Нощни очи оголи зъби, а аз се наведох да докосна Уил. Беше жив. Несъмнено се бе надявал да стигне до колоната и да премине оттатък, за да намери други от хората на Славен. Славен не можеше да не знае, че не е загинал, ала не му беше пратил помощ. Дори нямаше приличието да прояви лоялност към човек, който му бе служил толкова дълго.
Завързах ръкава по-стегнато. Повдигнах главата на Уил и му дадох глътка вода.
„Защо си правиш труда? — попита Нощни очи. — Ние го мразим. Остави го да умре.“
„Още не.“
— Уил? Чуваш ли ме, Уил?
Единственият признак беше промяната в дишането му. Дадох му още вода. Той преглътна, пое си дъх и въздъхна.
Отворих се и събрах Умение.
„Остави това, братко. Остави го да умре. Само лешояди кълват умиращи същества.“
„Не ми трябва Уил, Нощни очи. Това може да е последният ми шанс да убия Славен. И ще го използвам.“
Той легна на земята до мен. Поех още Умение в себе си. Колко трябваше, за да убие човек, зачудих се аз? Можех ли да събера достатъчно?
Уил беше толкова слаб, че почти се срамувах. Проникнах през защитата му толкова лесно, колкото човек може да блъсне настрани ръцете на болно дете. Не бе само от загуба на кръв и болка. А заради смъртта на Бърл и Карод. И заради смайването, че Славен го е зарязал. Собствената му вярност към него му беше внушена с помощта на Умението. Той не можеше да проумее, че няма истинска връзка със Славен. Срамуваше се, че виждам това в него. „Убий ме, копелдако. Хайде. И без това умирам.“
„Не ми трябваш ти, Уил. Никога не си ми трябвал ти.“ Всичко вече ми бе ясно. Пресегнах се в него, сякаш опипвах рана от стрела. Той немощно се опита да се съпротивлява, ала аз не му обърнах внимание. Прерових спомените му, но не открих нищо полезно. Да, Славен имаше котерии, но все още млади и зелени, просто групи хора с потенциал за Умението. Не бяха сигурни дори онези, които бях видял в каменоломната. Славен искаше да направи големи котерии, които да имат повече сила. И не разбираше, че близостта не може да се наложи, че не може да се споделя от много хора. Беше изгубил четирима млади умели по пътя на Умението. Те не бяха мъртви, но гледаха с празни очи. Други двама бяха преминали през стълбовете заедно с него, ала след това напълно бяха изгубили Умението. Котерии не се създаваха лесно.
Навлязох още по-дълбоко и Уил едва не умря, но аз се свързах с него и му влях сила. „Няма да умреш. Още не.“ И там, дълбоко в него, най-сетне открих онова, което търсех. Връзка със Славен. Тя бе тънка и слаба — Славен го беше зарязал. Но двамата бяха били здраво свързани прекалено дълго и връзката им не можеше да изчезне лесно.
Събрах Умението си, съсредоточих се и се обградих със стени. Приготвих се, после скочих. Като внезапен дъжд, чиито води потичат по пресъхнало дере, потекох по връзката на Умението между Уил и Славен. В последния възможен момент спрях и проникнах в ума на Славен като бавна отрова. Сега чувах с неговите уши, виждах с неговите очи.
Той спеше. Не. Почти спеше, напълнил дробовете си с димче, с устни, изтръпнали от бренди. Понесох се в сънищата му. Леглото под него беше меко, завивките бяха топли. Последният пристъп беше бил тежък, много тежък. Беше отвратително да паднеш и да се мяташ като копелето Фиц. Това не биваше да се случва с един крал. Глупави лечители. Дори не можеха да кажат от какво са предизвикани тези пристъпи. Какво щяха да си помислят хората за него? Шивачът и неговият чирак го бяха видели и сега щеше да се наложи да ги убие. Никой не биваше да узнае. Щяха да му се смеят. Лечителят беше казал, че последната седмица е по-добре. Е, щеше да си намери нов лечител и да обеси стария. Не. Щеше да го хвърли на претопените в Кралския кръг, те вече бяха много гладни. И после щеше да пусне големите котки срещу претопените. И бика, онзи големия, белия, с огромните рога.