— Моя е — спокойно отвърна той. — Няма защо да се боиш от нея.
Заковах се на място. Звярът излезе от гората и се спусна по тревистия бряг. Когато се приближи до Ролф, мечката тихо изръмжа. Странно, звукът по-скоро напомняше мучене на крава към непослушно теле. После звярът наведе голямата си глава към Ролф. Мъжът се подпря на гърба й и се изправи. Усещах, че се свързват помежду си, но нямах представа какво означават посланията, които си разменят. Мечката вдигна глава и погледна право към мен. „Стара кръв“ — потвърди тя. Очичките й бяха дълбоко разположени над муцуната й. Рунтавата й козина лъщеше на слънцето. Двамата се приближиха към мен. Не помръднах.
Звярът повдигна муцуна, силно притисна носа си към мен и дълго ме души.
„Братко?“ — малко загрижено попита Нощни очи.
„Струва ми се, че всичко е наред.“ Не смеех да си поема дъх. Никога не бях стоял толкова близо до жива мечка.
Главата й беше огромна. Горещият й дъх вонеше на риба. След малко мечката отстъпи назад и издаде гърлени звуци, сякаш преценяваше всичко, което бе подушила в мен. Седна на задните си лапи и си пое дъх с отворена уста, като че ли опитваше вкуса на миризмата ми. Бавно поклати глава и сякаш взе някакво решение. Отново застана на четири крака и се заклатушка към гората.
— Ела — каза Ролф и ми даде знак да го последвам. Хвърли поглед през рамо и прибави: — Имаме храна. И вълкът е добре дошъл.
След секунда-две закрачих след тях.
„Разумно ли е?“ Усещах, че Нощни очи не е далеч и колкото може по-бързо се приближава между дърветата.
„Трябва да разбера какво са те. Като нас ли са? Никога не съм разговарял с такива като нас.“
Презрително изсумтяване. „Отгледал те е Сърцето на глутницата. Той повече прилича на нас. Не съм сигурен, че искам да се приближа до мечка, както и до човек, който мисли заедно с мечка.“
„Искам да науча повече — настоях аз. — Как ме е усетила, как се е пресегнала към мен.“ Въпреки любопитството си, стоях на разстояние от странната двойка. Мъжът и мечката се тътреха пред мен — вървяха между върбите край реката, като избягваха пътя. Озовахме се на място, където гъстата гора стигаше до отсрещната му страна, и те бързо го пресякоха. Последвах ги. Скоро излязохме на животинска пътека. Усетих Нощни очи преди да се появи до мен. Тежко дишаше от бързане. Сърцето ми се сви, когато го видях да куца на три крака. Прекалено често му бяха нанасяли рани заради мен. Какво право имах да го искам от него?
„Не е чак толкова зле.“
Не обичаше да върви зад мен, но пътеката беше прекалено тясна за двама ни. Навеждах се под надвисналите клони и внимателно наблюдавах водачите ни. Нито един от двама ни не приемаше спокойно мечката. Можеше да ни осакати или убие само с едно замахване на лапа. Потокът на миризмата й караше козината на Нощни очи и собствената ми кожа да настръхват.
Скоро стигнахме до малка колиба, сгушена в склона на хълма. Беше построена от камъни и трупи, цепнатините бяха запушени с мъх и пръст. Гредите на покрива бяха покрити с торф, по който растеше трева и дори ниски храсти. Вратата беше необикновено широка и зееше. Човекът и мечката влязоха. След кратко колебание се осмелих да надникна вътре. Нощни очи остана зад мен с настръхнала козина и наострени уши.
Черния Ролф се върна на прага и ме погледна.
— Влезте и бъдете добре дошли. — Когато видя, че се колебая, прибави: — Стара кръв не напада Стара кръв.
Бавно влязох вътре. В средата на стаята имаше ниска маса с пейки от двете страни и огнище в ъгъла между два големи удобни стола. Друга врата водеше към по-малка спалня. В колибата миришеше на меча бърлога — на мухъл и пръст. В единия ъгъл бяха пръснати кокали, а по стените имаше следи от нокти.
Една жена тъкмо оставяше метлата си, след като бе измела пръстения под. Носеше кафяви дрехи и късата й кестенява коса беше прилепнала към главата й като калпаче на жълъд. Тя бързо завъртя глава към мен и ме погледна с немигащи черни очи. Ролф ме посочи.
— Това са гостите, за които ти разказвах, Чимшир.
— Благодаря за гостоприемството — отвърнах аз.
Жената почти се сепна.
— Стара кръв винаги се радва да посрещне Стара кръв — увери ме тя.
Погледнах назад и срещнах лъскавите черни очи на Ролф.
— Никога не съм чувал за тази „Стара кръв“ — казах аз.
— Но знаеш какво е това. — Той ми се усмихна. С меча усмивка. Целият приличаше на мечок: тромавата походка, бавното поклащане на глава, особеният поглед, сякаш муцуна разделяше очите му. Жена му кимна, вдигна глава и размени поглед с някого. Проследих погледа й и видях малък ястреб, кацнал на една от гредите на тавана. Очите му се впиха в мен. Целите греди бяха в белите му курешки.