Задъхах се от усилие и отново осъзнах тялото си. Отблъснах се и се пресегнах за Бърич. Поне щях да му съобщя, че съм жив. Успях да го открия, но го видях през мъгла.
— Бърич — извиках аз. — Бърич, аз съм Фиц! — Ала умът му беше затворен и заключен за мен. Дори не успях да зърна мислите му. Изругах капризните си способности и пак се пресегнах във вихрещите се облаци.
Пред мен застана Искрен със скръстени на гърдите ръце и поклати глава. Гласът му не бе по-висок от шепота на вятъра и той стоеше толкова неподвижно, че едва го виждах. И все пак усетих, че използва огромна сила, за да се пресегне към мен.
— Не го прави, момко — тихо ме предупреди той. — Само ще пострадаш. — Изведнъж се озовах на друго място. Искрен облягаше гръб на грамадна плоча от черен камък и лицето му беше покрито с бръчки от изтощение. Той заразтрива слепоочията си. — И аз не би трябвало да го правя. Но понякога толкова копнея за… Уф, добре. Не ми обръщай внимание. Знай обаче следното. По-добре е да не научаваш някои неща, а в момента рискът от използването на Умението е прекалено голям. Щом аз мога да те усетя и открия, може и друг. Той ще те нападне по всеки възможен начин. Не привличай вниманието му към тях. Той няма да се посвени да ги използва срещу теб. Откажи се от тях, за да ги защитиш. — Внезапно ми се стори малко по-силен. Искрен горчиво се усмихна. — Знам какво означава да го направиш, да се откажеш от тях, за да ги защитиш. Така постъпи и баща ти. Ти притежаваш силата да го направиш. Откажи се от всичко, момко. Просто ела при мен. Ако все още го желаеш. Ела при мен и аз ще ти покажа какво може да се направи.
Събудих се по пладне. Болеше ме глава от жаркото слънце и малко ми се гадеше. Запалих огън с намерението да си сваря самодивско биле. Насилих се да пестя запасите си и сложих във водата съвсем малко парченце кора и останалата коприва. Не бях очаквал толкова често да ми трябва. Подозирах, че не е зле да я запазя — можеше да ми е от полза, когато се изправех срещу котерията на Славен. Виж, това беше оптимистична мисъл. Нощни очи ме погледна, после отново задряма. Седях, отпивах от чая и зяпах околността. Странният сън ме караше да изпитвам носталгия за място и време, когато хората ме бяха обичали. Всичко това бе останало в миналото. Е, не съвсем. Седнах до Нощни очи и поставих ръка на гърба му. Той потръпна. „Заспивай“ — навъсено ми рече вълкът.
„Нямам никой друг, освен теб“ — тъжно отвърнах аз.
Нощни очи лениво се прозя. „И нямаш нужда от никой друг. Лягай да спиш. Сънят е сериозно нещо.“ Усмихнах се и се изпънах до своя вълк, отпуснал длан върху козината му. Той излъчваше простото задоволство на сит стомах и сън под топло слънце. Имаше право. Струваше си да го вземеш на сериозно. Затворих очи и проспах остатъка от деня.
През следващите дни и нощи навлязохме в район с редки гори и обширни пасища. Градовете бяха заобиколени от овощни градини и ниви. Веднъж, много отдавна, бях пътувал през Фароу, Тогава бях придружавал керван и бяхме минали през пресечени местности, а не по речната долина. Бях самоуверен млад убиец, отиващ да извърши важно убийство. Онова пътуване беше свършило с първото ми истинско запознанство с коварството на Славен. Едва се бях спасил. Сега отново пътувах през Фароу и ми предстоеше да извърша убийство. Ала този път бях сам и по реката, жертвата ми бе родният ми чичо и го правех на своя глава. Понякога това ме изпълваше със задоволство. Друг път ме плашеше.
Спазих обещанието, което си бях дал, и усърдно избягвах човешката компания. Движехме се успоредно на пътя и реката, но когато стигахме до градове, ги заобикаляхме отдалеч. Това се оказа по-трудно, отколкото можеше да се очаква в толкова равнинна местност. Едно нещо беше да заобиколиш някое бъкско селце, сгушено сред гъста гора на поредния завой на реката. Съвсем друго бе да прекосяваш ниви или да се промъкваш през овощни градини и да не привлечеш нечии кучета или интерес. До известна степен можех да успокоявам кучетата, че намеренията ни са добри. Ако бяха лековерни. Повечето фермерски кучета притежават вълча подозрителност, която не са в състояние да успокоят никакви уверения. А по-старите бяха склонни да гледат накриво човек, пътуващ във вълча компания. Неведнъж ни преследваха. Осезанието може и да ми даваше способността да общувам с някои животни, ала не гарантираше, че те ще ме послушат или ще ми повярват. Кучетата не са глупави.
Ловът в този открит район също беше различен. Повечето дребен дивеч живееше на големи групи в дупки, а по-едрите животни просто ни избягваха. Времето, прекарано в лов, бе изгубено за пътуването. Понякога откривах неохранявани курници и безшумно се вмъквах да открадна яйца от спящите птици. Не се свенях да бера сливи и череши от градините, през които минавахме. Най-голям късмет извадихме с един млад неопитен харагар, тънконогата свиня, която някои номади отглеждат за храна. Изобщо не се запитахме откъде се е появил. Повалихме го със зъби и меч. Тази нощ оставих Нощни очи да се наяде до насита, после го ядосах, като нарязах остатъка от месото на ленти и ги изсуших на слаб огън. Изгубихме почти цял ден, но за сметка на това през следващите дни пътувахме по-бързо. Когато дивечът сам ни се явяваше, ловувахме и убивахме, но можехме да разчитаме и на пушения харагар.