По този начин се движехме на северозапад по река Бък.
Когато се приближихме до важния търговски град Турлейк, описахме широка дъга около него и известно време се ориентирахме единствено по звездите. Това много повече допадаше на Нощни очи, защото минахме през равнини, по това време на годината покрити с гъста суха трева. Често виждахме в далечината стада крави, овце, кози и понякога харагари. Контактите ми с номадите, които ги следваха, се ограничаваше само до това, че ги виждах да яздят конете си или зървах коничните силуети на шатрите им, очертани на фона на огньовете в нощните им лагери.
През тези дълги нощи отново бяхме вълци. За пореден път се бях върнал в това състояние, но си казвах, че докато го осъзнавам, няма да ми навреди. Дори ми се струва, че ми беше от полза. Ако пътувах с друг човек, животът щеше да е прекалено сложен. Щяхме да обсъждаме маршрута, провизиите и тактиката си. Ала ние с вълка просто тичахме напред, нощ след нощ, и съществуванието ни бе съвсем просто. Другарството помежду ни ставаше все по-дълбоко.
Думите на Черния Ролф ме бяха накарали да се замисля. В известен смисъл бях приемал Нощни очи и връзката помежду ни за даденост. Някои казват „куче“ или „кон“, като че ли всички от вида им си приличат като две капки вода. Чувал съм собственици да говорят за животните си като за неодушевени предмети. Никога не съм го разбирал. Човек не трябва да е осезател, за да познава другарството с животно и да знае, че то е също толкова сложно, колкото между хората. Когато беше мой, Носльо бе дружелюбно и любопитно кутре. Смити беше жилав и агресивен, склонен да тормози всеки, който му се огъне, и чувството му за хумор си падаше малко грубиянско. Нощни очи се различаваше и от двамата, също както и от Бърич или Сенч. Няма да е проява на неуважение към тях, ако кажа, че аз най-много приличах на него.
Той не можеше да брои. Но аз не можех да чета миризмата на елена във въздуха и да определя пола му. Ако той не бе в състояние да мисли за бъдещето, аз пък не бях способен на неговата дива концентрация. Помежду ни имаше разлики — нито един от двама ни не твърдеше, че превъзхожда другия. Никой не командваше, нито очакваше безпрекословно покорство. Ръцете ми бяха полезни неща за вадене на бодли от таралеж, кърлежи и тръни и за чесане на особено сърбящи го и недостъпни места на гърба му. Моят ръст ми осигуряваше известно преимущество при откриването на дивеча и оглеждането на терена. Затова дори когато ме съжаляваше за „кравешките ми зъби“, слабото ми нощно зрение и носа ми, който наричаше „безполезно парче месо между очите“, той не ме подценяваше. И двамата знаехме, че ядем месо благодарение главно на неговото ловно майсторство. И все пак той никога не негодуваше, че делим всичко по равно. Такова нещо няма да откриете при хората.
„Седни, куче!“ — веднъж се пошегувах аз. Внимателно дерях един таралеж, който бях убил с тоягата си, след като Нощни очи беше настоял да го хванем. Заради нетърпението му да налапа месото щяхме и двамата да се набодем на бодлите. Той седна с нетърпеливо потръпващи хълбоци.
„Защо хората говорят така?“ — попита ме Нощни очи, докато бавно смъквах бодливата кожа на животното.
— Как?
„Заповеднически. Какво дава на човек право да заповядва на кучето, ако не са от една глутница?“
— Някои са от една глутница или поне почти. — Опънах кожата, като я държах за гънката на корема, където, нямаше бодли. Разнесе се звук като от разпорване и тя започна да се отделя от месото. — Някои хора смятат, че имат такова право.
„Защо?“ — упорстваше Нощни очи.
С изненада установих, че никога не съм мислил за това.
— Някои хора смятат, че са по-добри от животните — бавно отвърнах аз. — Че имат право да ги използват и да им заповядват както намерят за добре.
„Ти така ли смяташ?“
Не му отговорих веднага. Прокарах ножа си по линията между кожата и мазнината, като постоянно продължавах да опъвам кожата и я издърпвах през рамото на таралежа. Бях яздил кон, нали? Дали го покорявах на волята си, защото бях по-добър от коня? Бях използвал кучета и соколи за лов. Имах ли право да им заповядвам? А сега седях тук и дерях таралежа, за да го изядем. Бавно заговорих.