Върнах се на речния бряг. Спрях там, седнах и го зачаках. Бе ми обещал да се върне. Загледах се в мрака към движещата се вода. Чувствах живота си незначителен. Бавно се обърнах и погледнах срещу течението. Цялото ми желание за лов ме бе напуснало заедно с Нощни очи.
Дълго седях и чаках. Накрая станах и продължих в нощта, без да обръщам внимание нито на себе си, нито на района, през който минавах. Безшумно вървях по песъчливия бряг, придружаван от плискането на водата.
Нощта напредваше. Луната бавно се плъзгаше по нощното небе. Извадих сушено месо от вързопа и в движението задъвках. Веднъж спрях, за да пия от мътната вода. Когато хоризонтът започна да изсветлява, потърсих място за сън. Намерих ниско възвишение на брега и се свих в жилавата трева. Щях да съм невидим, освен ако някой не се препънеше в мен.
Чувствах се съвсем сам.
Не спах добре. Част от мен седеше и наблюдаваше другите вълци, все още от разстояние. Те ме усещаха, както и аз тях. Не бях се приближил, за да не ги насилвам да вземат решение за мен. Бях ги наблюдавал как убиват сърна, от онези, които виждах за пръв път. Струваше ми се дребна, за да се нахранят всички. Бях гладен, но не чак толкова, че да се налага да ловувам. Любопитството ми към тази глутница бе по-неотложен глад. Седях и ги наблюдавах, докато лягаха да спят.
Сънищата ми се откъснаха от Нощни очи. Отново несвързано си помислих, че сънувам, но бях безсилен да се събудя. Нещо ме зовеше, привличаше ме с ужасна настойчивост. Реагирах на този зов, без желание, ала неспособен да откажа. Открих друг ден, отвратително познатия дим и писъците, които заедно се издигаха в синьото небе край океана. Друг град в Беърнс се сражаваше с пиратите. Пак бях повикан като свидетел. Тази нощ, както и почти всяка следваща, насила се връщах при войната с алените кораби.
Тази битка и всяка една от следващите бяха изсечени някъде в сърцето ми. Безпощадно подробно. Преживявах ги — с мирис, звук и докосване. Нещо в мен слушаше, и всеки път щом заспивах, безмилостно ме завличаше там, където народът на Шестте херцогства се биеше и умираше за домовете си. Трябваше да преживея падането на Беърнс повече от всеки жител на херцогството. Защото от ден на ден, винаги щом се опитах да заспя, по всяко време можеха да ме призоват за свидетел. Не виждах логиката. Може би Умението спеше в много от поданиците на Шестте херцогства и когато се изправяха пред смъртта и болката, те зовяха двама ни с Искрен с гласове, които не знаеха, че притежават. Неведнъж усещах, че моят крал също обикаля из впримчените в кошмарите градове, макар че никога повече не го видях толкова ясно, колкото първия път. По-късно щях да си спомня, че веднъж бях съпреживял един сън на крал Умен, в който по същия начин го бяха призовали да свидетелства на падането на Наносния залив. Оттогава съм се питал колко често са го измъчвали сцени от опустошаването на градове, които той не бе можел да защити.
Част от мен знаеше, че спя край река Вин, далеч от бушуващата битка, скрит във високата речна трева. Това не беше важно. Важна бе внезапната реалност на сраженията, които Шестте херцогства водеха с пиратите. Това безименно селце в Беърнс навярно не беше от голямо стратегическо значение, но падаше пред очите ми — поредната тухла, рухнала от стената. Щом пиратите завладееха беърнското крайбрежие, Шестте херцогства никога нямаше да се освободят от тях. А те превземаха брега, град по град, селце по селце, докато мнимият крал се криеше в Трейдфорд. Когато бях наблягал върху греблото на „Руриск“, действителността на нашата борба срещу алените кораби все още беше била предстояща. Изолиран от войната през последните няколко месеца, аз си бях позволил да забравя народа, който ежедневно живееше с нея. Бях също толкова безчувствен, колкото Славен.
Събудих се, когато вечерта започваше да отмъква багрите от реката и равнината. Не се чувствах отпочинал и все пак с облекчение отпратих съня. Седнах и се огледах. Нощни очи не се беше върнал. Бързо го потърсих. „Братко“ — отговори ми той, ала усетих, че натрапването ми го дразни. Наблюдаваше две боричкащи се кутрета. Уморено отдръпнах ума си от него. Контрастът между нашите два живота изведнъж стана невъобразимо голям. Пиратите с алените кораби, претопяванията и коварствата на Славен, дори планът ми да го убия изведнъж станаха отвратително човешки неща, в които бях въвлякъл вълка. Какво право имах да оформям живота му с такава грозота? Той се намираше там, където му беше мястото.
Колкото и да не ми харесваше, задачата, която си бях поставил, бе само моя.
Опитах се да го оставя на мира. И все пак искрата на упорството не гаснеше. Той ми беше обещал да се върне. Реших, че трябва да го направи доброволно. Нямаше да го викам. Станах и продължих пътя си. Казах си, че ако реши да се върне при мен, Нощни очи лесно ще ме настигне. Вълчият бяг бързо поглъща левгите. А и сега аз пътувах по-бавно. Много ми липсваше зрението му. Стигнах до място, където речният бряг се снижаваше и се превръщаше в мочурище. Отначало не можах да реша дали да пресека направо, или да се опитам да го заобиколя. Знаех, че може да покрива огромна площ. Накрая предпочетох да остана колкото може по-близо до реката. Прекарах отвратителна нощ в газене из папур и тръстика и препъване в преплетени корени, заобиколен от рой досадни мушици.