Внезапно ме обгърна самота. Ужасно ми се искаше да ги видя, да седя на някоя маса и да слушам безконечните клюки на готвачката Сара или да лежа по гръб на сеното с Хендс и да се преструвам, че вярвам на фантастичните му истории за жените, с които бил спал след последната ни среща. Опитах се да си представя реакцията на госпожа Чевръстка към сегашното ми облекло и неволно се усмихнах на разгневената й физиономия.
Унесът ми бе прекъснат от крясъците на мъж, който бълваше отвратителни ругатни. Дори най-пияният моряк, когото бях срещал, не би се държал толкова просташки на сватба. За миг всички нормални разговори замлъкнаха.
От едната страна на площада, в края на осветеното от факлите пространство, видях каруца. В каруцата имаше огромна клетка, в която бяха затворени трима претопени. Не можех да различа нищо повече, освен че са трима и че не ги усещам с Осезанието си. Една жена се приближи до клетката с тояга в ръка, удари по решетките, заповяда на нещастниците да мълчат, после се обърна към двама младежи, които подскачаха зад каруцата.
— А вие ги оставете на мира, глупаци такива — скара им се жената. — Те са за Кралския кръг, каквото и правосъдие или милост да ги чака там. Но дотогава ще ги оставите на мира, разбирате ли ме? Лили? Лили, донеси кокалите и ги дай на тези същества. А вие се разкарайте оттук, нали ви казах! Не ги дразнете!
Двамата младежи отстъпиха пред заплашителната й тояга, като се смееха.
— Не виждам защо да не се позабавляваме с тях — възрази по-високият от хлапаците. — Чух, че в Ръндсфорд градските власти си строели собствен съдебен кръг.
Второто момче наперено кършеше рамене.
— Аз пък съм за Кралския кръг.
— Като състезател или като подсъдим — подигравателно подвикна някой и двамата младежи се засмяха. По-високият шеговито сръга другаря си.
Останах на мястото си. В мен се надигаше ужасно подозрение. Кралският кръг. Претопени и състезатели. Спомних си хищния поглед на Славен, докато наблюдаваше как хората му ме пребиват, застанали в кръг около мен. Обзе ме тъпо вцепенение. Видях, че жената, Лили, отива при каруцата и хвърля на пленниците чиния с кокали. Те се нахвърлиха върху тях, като ръмжаха и се блъскаха, за да заграбят повече плячка. Мнозина от празнуващите се събраха наоколо, като ги сочеха и се смееха. Призля ми. Не разбираха ли, че тези хора са претопени? Те не бяха престъпници. Те бяха нечии съпрузи и синове, рибари и земеделци от Шестте херцогства, чието единствено престъпление беше, че са попаднали в плен на алените кораби.
Не водех сметка за броя на претопените, които бях убил. Изпитвах отвращение към тях, да, но същото отвращение изпитвах и при вида на гангренясал крак или краставо куче. Убиването на претопени нямаше нищо общо с омразата, наказанието или правосъдието. Смъртта бе единственото спасение от тяхното състояние и трябваше да се прилага колкото се може по-бързо, като милост към семействата, които ги бяха обичали. Тези младежи говореха така, като че ли убийството им бе някакъв спорт.
Бавно седнах. В чинията ми имаше още храна, но бях изгубил апетита си. Здравият разум ми подсказваше, че трябва да ям, когато имам възможност. За миг просто вперих очи в храната. Насилих се да опразня чинията си.
Вдигнах глава и забелязах, че двама младежи ме зяпат. Срещнах погледите им, после си спомних каква роля играя и отново сведох очи. Очевидно ги бях развеселил, защото наперено се приближиха. Единият седна срещу мен, другият — прекалено близо до мен. И за огромно забавление на другаря си започна да бърчи лице и запуши носа и устата си с длан. Поздравих ги с добър вечер.
— Комай и за теб е добра. Отдавна не си плюскал така, а, просяко — попита онзи насреща ми, русокос селяк с лунички по лицето.
— Така е, и благодаря на вашия капаман за щедростта му — предпазливо отвърнах аз. Вече се озъртах за начин да се измъкна.
— Е, какво те води в Ябълково — попита другият. Той беше по-висок от мудния си приятел и доста по-мускулест.
— Търся работа. — Погледнах го в очите. — Казаха ми, че в Трейдфорд взимали всички.