След полунощ най-после ми се приспа. Без угризения изоставих мъчителните си мисли и се хвърлих в дълбините на съня като гмурец, решен да стигне до морското дъно. Прекалено късно осъзнах императивите на това потъване. Щях да се съпротивлявам, ако можех да си спомня как. Вместо това познах драпериите и трофеите по стените в голямата зала на Рипълкип, главния замък на херцогство Беърнс.
Крилата на високата дървена порта висяха на пантите си, жертви на таран, който лежеше между тях, изпълнил ужасната си задача. Във въздуха се стелеше дим и езиците му облизваха знамената от някогашни победи. Навсякъде бяха пръснати трупове на защитници, опитали се да задържат напора на пиратите, пред който бяха поддали тежките дъбови греди. На няколко крачки оттам продължаваха да се сражават беърнски ратници, ала редицата им беше разпокъсана. Насред един от малките възли на битката бе херцог Жилав — от двете му страни бяха двете му дъщери, Мигновена и Вяра. Размахваха мечове и напразно се опитваха да защитят баща си от натиска на врага. Момичетата проявяваха умение и свирепост, каквито изобщо не би ми хрумнало, че притежават. Приличаха на ястреби, с лица, обрамчени от къси лъскави черни коси, с присвити от омраза тъмносини очи. Ала Жилав отказваше да се остави под тяхната закрила, отказваше да отстъпи пред гибелната атака на пиратите. Стоеше разкрачен, целият облян в кръв, и размахваше бойната си брадва.
Под защитата на брадвата му лежеше тялото на неговата най-голяма дъщеря и наследница. Острие на меч се беше забило дълбоко между рамото и шията й, разсичайки ключицата и гърдите й. Тя бе мъртва, безнадеждно мъртва, но баща й нямаше намерение да отстъпи от тялото й. Сълзите се смесваха с кръвта по бузите му. Гърдите му се надигаха като мях с всяка глътка въздух и възлестите мускули на старото му тяло опъваха разкъсаната му риза. Той отблъскваше двама пирати с мечове: единият мрачен младеж, решен на всяка цена да победи този херцог, а другият — коварен мъж, който стоеше настрана от разгара на схватката, стиснал меча си и готов да се възползва от всяко свободно пространство, отворено от младежа.
Веднага разбрах, че Жилав няма да издържи още дълго. Уморените му пръсти се хлъзгаха по окървавената дръжка на брадвата и всяка глътка въздух бе мъчение за пресъхналото му гърло. Той бе стар и сърцето му беше разбито — знаеше, че дори да оцелее в тази битка, алените кораби вече са превзели Беърнс. Душата ми заплака от неговата мъка, ала Жилав направи една невероятна крачка напред и замахна с брадвата, за да сложи край на живота на навъсения младеж, който се биеше с него. Докато острието на брадвата се забиваше в гърдите на пирата, другият пристъпи към него, прониза го с меча си и отскочи. Старецът последва умиращия си противник на окървавените плочи на своята крепост.
Заета със собствения си съперник, Мигновена хвърли поглед при мъчителния вик на сестра си. Пиратът, с когото се сражаваше, се възползва от възможността и изби оръжието от ръцете й. Тя отстъпи назад пред свирепата му усмивка и извърна глава от смъртта си навреме, за да види, че бащиният й убиец хваща Жилав за косата и се готви да му вземе главата за трофей.
Не можах да го понеса.
Хвърлих се към брадвата, която херцогът бе изпуснал, и стиснах хлъзгавата й от кръв дръжка, сякаш беше десницата на стар приятел. Стори ми се странно тежка, ала я вдигнах и отбих меча на нападателя си така, че да отскочи назад към собственото му лице. Потръпнах, когато усетих как лицевите му кости изхрущяват под силата на удара. Нямах време да мисля за това. Метнах се напред, замахнах силно и отсякох ръката на мъжа, който се канеше да отреже главата на баща ми. Брадвата изкънтя в каменните плочи на пода. Внезапно ме опръскаха капки кръв от меча на Вяра, забил се в рамото на нейния съперник. Той се извиси над мен, затова се претърколих настрани, скочих и забих острието на брадвата си в корема му. Пиратът изпусна оръжието си, притисна с ръце изсипващите се от раната вътрешности и се свлече на пода.
В малкия мехур на битката, който заемахме, настъпи безумен миг на пълна неподвижност. Вяра ме гледаше удивено. За момент на лицето й се изписа триумф, след миг заменен от дълбока скръб.
— Не можем да им позволим да вземат телата им — внезапно викна тя, вдигна глава и късата й коса се развя като грива. — Всички бойци на Беърнс! При мен! — Властно извика Вяра.