Погледнах я. Зрението ми се замъгли и за миг виждах всичко двойно. Замаяната Мигновена викна:
— Да живее херцогинята на Беърнс! — Двете се спогледаха и в очите им видях, че нито една от тях не е очаквала да доживее този ден. После неколцина беърнски ратници се затичаха да изпълнят заповедта на господарката си.
— Баща ми и сестра ми — заповяда Вяра на двама от тях. — Отнесете телата им. Другите — при мен! — Мигновена скочи, озадачено погледна тежката брадва и се наведе, за да вдигне меча си.
— Нужни сме там — посочи Вяра и сестра й я последва, за да подсили отстъпващата беърнска бойна редица.
Проследих Мигновена с поглед — жена, която не бях обичал, ала на която винаги щях да се възхищавам. Ужасно ми се искаше да тръгна след нея, но сцената ми се изплъзваше и потъваше в дим и сенки. Някой ме хвана.
„Много глупаво от твоя страна.“
Гласът в ума ми прозвуча радостно. „Уил“ — отчаяно си помислих и сърцето ми се сви.
„Не. Но спокойно можеше и да е той. Забравяш стените си, Фиц. Не можеш да си го позволиш. Колкото и да ни зоват, трябва да си предпазлив.“ Искрен ме побутна и усетих, че тялото ми отново ме приема.
— Но ти го правиш — възразих аз, ала чух само собствения си глас. Отворих очи. Навън цареше мрак. Нямах представа дали са изтекли минути, или часове. Знаех само, че съм благодарен, че все още е тъмно и мога да поспя, тъй като непреодолимата умора, която ме смазваше, не ми позволяваше да мисля за нищо друго.
Когато на сутринта се събудих, бях съвсем объркан. Много отдавна не се бях будил в истинско легло, а още по-малко — толкова чист. Насилих очите си да се фокусират и се загледах в чворовете по таванските греди. След малко си спомних, че съм в хан, близо до Трейдфорд и Славен. Почти в същия момент си спомних, че херцог Жилав е мъртъв. Сърцето ми се заблъска в гърдите. Стиснах клепачи, за да прогоня спомена за битката, и отново усетих чука и наковалнята на главоболието. Обвинявах за всичко това Славен. Той беше направил това — за да разбие сърцето ми и да остави тялото ми разтреперано от слабост. Тъкмо в утрото, когато се бях надявал да стана силен и освежен, готов да го убия, аз едва намерих сила да се претърколя.
След време прислужникът ми донесе дрехите. Дадох му две петачета и малко по-късно той се върна с поднос. Видът и миризмата на овесената каша ме отвратиха. Изведнъж разбрах погнусата към храната, която винаги бе проявявал Искрен през летата, когато неговото Умение беше отблъсквало пиратите от нашите брегове. Единственото нещо на подноса, което ме интересуваше, бе чашата и каната с гореща вода. Станах и приклекнах, за да извадя вързопа си изпод леглото. Пред очите ми плуваха бели петна. Когато развързах вързопа и намерих самодивското биле, вече се задъхвах така, като че ли съм тичал на състезание. Трябваше да призова на помощ цялата си способност за съсредоточаване, за да насоча мислите си надалеч от болката в главата ми. Насърчен от пулсирането в слепоочията си, натроших в чашата много самодивско биле. Дори доближих дозата, която Сенч даваше на Искрен. Откакто вълкът ме беше напуснал, страдах от сънищата, които ми носеше Умението. Както и да издигах стените си, не можех да се спася. Ала кошмарът от снощи бе ужасен. Подозирах, че причината е участието ми чрез Мигновена. Тези сънища сериозно пресушаваха и силата ми, и запасите ми от самодивско биле. Нетърпеливо чаках кората да разтвори тъмните си съставки в димящата вода. Когато престанах да виждам дъното на чашата, я вдигнах и я изпих. Горчивината почти ме накара да повърна, но това не ми попречи да долея още гореща вода върху утайката.
По-бавно изпих тази втора, по-слаба доза, като седях на леглото и зяпах през прозореца. Оттук се разкриваше великолепна гледка към речната долина. Виждах нивите, кравите в оградените пасища край Ябълково, далечния дим на малките крайпътни ферми. Нямаше повече пустош, нямаше повече тресавища, които да ме разделят от Славен. Вече щях да пътувам като човек.
Главоболието ми поотслабна. Насилих се да изям студената каша, без да обръщам внимание на заплахите на стомаха ми. Бях си платил за нея и се нуждаех от силите, които щеше да ми даде. Облякох дрехите, които ми беше донесло момчето. Бяха чисти, но това бе всичко, което можеше да се каже за тях. Ризата беше измачкана и преливаше в няколко нюанса на кафяво. Панталонът бе протрит на коленете и седалището, крачолите бяха прекалено къси. Докато нахлузвах самоделните си обувки, осъзнах колко са смешни. Отдавна бях престанал да мисля как изглеждам в очите на другите и с изненада установих, че съм облечен по-зле и от най-окаяния бъкипски просяк. Нищо чудно, че снощи бях предизвикал и съжаление, и погнуса. И аз щях да изпитам същото към всеки, облечен по този начин.