Накрая се озовах в още по-голям коридор, по стените на който висяха портрети. Подът беше настлан с полирани черни плочи. Отдръпнах се, когато зърнах един стражник, и се скрих в близката ниша, докато отегчените му стъпки не заглъхнаха.
Отново се измъкнах навън и продължих покрай всички възседнали коне благородници и превзето усмихнати дами в натруфените им рамки.
Влязох в просторно преддверие. На стената висяха гоблени, статуи и вази с цветя бяха поставени върху малки масички. Тук дори стенните свещници бяха по-красиви. От двете страни на камината имаше малки портрети в позлатени рамки. Столовете бяха наредени на групи и предразполагаха към приятен разговор. Музиката звучеше по-високо, чух смях и гласове. Въпреки късния час веселбата продължаваше. На отсрещната стена имаше две високи, покрити с резба врати. Те водеха към балната зала, в която Славен и неговите благородници танцуваха и се смееха. Свих се зад ъгъла, когато видях двама облечени в ливреи слуги да влизат през вратата от лявата ми страна. Носеха табли с кадилници. Стоях неподвижно и слушах стъпките и разговора им. Прислужниците отвориха високите врати и музиката на арфите нахлу в преддверието заедно с опияняващото ухание на димче. Вратите се затвориха и аз отново се осмелих да надзърна навън. Пред мен бе чисто, ала отзад…
— Какво правиш тук?
Сърцето ми падна в петите, но се насилих глуповато да се усмихна и се обърнах към току-що влезлия в стаята стражник.
— Изгубих се в тоя лабиринт — простодушно отвърнах аз.
— Нима? Това не обяснява защо носиш меч в кралския дворец. Всеки знае, че оръжието е забранено, освен за кралската стража. Пък и те видях да се промъкваш насам. Да не мислиш, че като има пиршество, спокойно можеш да си натъпчеш джобовете с каквото намериш, крадецо?
Вцепенен от ужас, наблюдавах приближаващия се към мен мъж. Стражникът бе убеден, че е разкрил целта ми по смаяното ми изражение, сигурен бях. Мрамор нямаше да се усмихва толкова самоуверено, ако знаеше, че пред него е човекът, когото е помогнал да пребият до смърт в тъмницата. Ръката му нехайно почиваше върху ръкохватката на собствения му меч. Той беше красив мъж, много висок и с правилни черти като повечето жители на Фароу. Емблемата му бе златният дъб на Маунтуел, прескачан от елена на Пророците. Значи Славен бе променил и герба си. Дощя ми се да се е отказал от елена.
Част от мен забелязваше всички тези неща, докато друга част преживяваше кошмара от тъмницата, когато ме бяха изправяли на крака, само за да може този човек отново да ме удари и да ме повали на пода. Това не беше Гръм, който ми бе счупил носа. Не, Мрамор го беше последвал и за втори път ме бе повалил в несвяст, след като другият ме беше оставил в такова състояние, че да не мога да се изправя сам. Той се бе навел над мен и аз напразно се бях опитал да избягам от него с пълзене по студения каменен под, вече оплискан с кръвта ми. Спомних си ругатните, които със смях беше бълвал всеки път, щом се наложеше да ме вдигне, за да ме удари пак.
— Кълна се в циците на Еда — измърморих аз и с тези думи страхът ме напусна.
— Я да видим какво има в кесията ти — каза Мрамор и пристъпи още по-близо.
Не можех да му покажа отровите си. Нямаше как да му обясня защо ги нося. Лъжите нямаше да ми помогнат да се откопча от него. Трябваше да го убия.
Изведнъж всичко стана съвсем просто.
Бяхме прекалено близо до балната зала. Не исках нито звук да привлече вниманието на някого. Затова заотстъпвах назад, съвсем бавно, като описвах широк кръг, който ме отведе в коридора с портретите.
— Не мърдай! — Заповяда високият стражник, но аз бясно поклатих глава и се опитах убедително да имитирам ужас. — Казах да не мърдаш, крадлива мършо! — Бързо се озърнах през рамо, сетне отчаяно отново погледнах към него, сякаш се опитвах да събера кураж, за да се обърна и да избягам. Третия път, когато го направих, той се нахвърли отгоре ми.
Тъкмо на това се надявах.
Отстъпих настрани и жестоко забих лакът в кръста му. Това увеличи инерцията на устрема му достатъчно, за да падне на колене. Мрамор нададе нечленоразделен рев от гняв и болка. Беше побеснял, че крадливата мърша е посмяла да го удари. Затворих му устата с ритник под брадичката. Добре че си бях обул обувките. Преди стражникът да успее да издаде друг звук, извадих ножа си и му прерязах гърлото. Той смаяно загъргори и вдигна двете си ръце в напразен опит да спре рукналата кръв. Надвесих се над него и се вгледах в очите му.