През високите прозорци се процеждаше слаба светлина. Различих легло с отметнато одеяло, разкриващо бял чаршаф. В ъгъла тъмнееше гардероб, на шкафчето до леглото имаше леген и кана.
Помъчих се да се успокоя. Задишах дълбоко, после безшумно се изправих. Трябваше да открия спалнята на Славен. Предполагах, че е наблизо и че стаите на слугите са на по-горните етажи. Дотук се бях движил крадешком, но може би бе време да съм по-дързък. Отидох при гардероба и тихо го отворих.
Късметът отново ме споходи — бях попаднал в мъжка спалня. Заопипвах дрехите, като търсех нещо по-семпло. Трябваше да бързам, защото законният собственик най-вероятно се веселеше долу и всеки момент можеше да се върне. Намерих светла риза с много по-пищни ръкави и яка, отколкото ми се искаше, но поне ми беше по мярка. Успях да се напъхам в нея, после обух тъмен панталон, който ми бе прекалено широк. Стегнах го с колана си. Надявах се, че не ми виси чак толкова странно. Забелязах гърненце с ароматизирана помада, която използвах, след като свалих кърпата от главата си, сресах се и завързах косата си на опашка. Повечето придворни, които бях видял, бяха с накъдрени прически като Славен, но неколцина от по-младите носеха опашки като моята. Прерових няколко чекмеджета, намерих медальон на верижка и си го сложих. Открих и пръстен, прекалено голям за мен, ала това нямаше значение. Надявах се да не привлека вниманието. Търсеха гол до кръста мъж с евтин панталон, съответстващ на окървавената риза, която бях захвърлил. И най-вероятно щяха да насочат усилията си навън. На прага спрях, дълбоко си поех дъх и бавно отворих вратата. Коридорът пустееше. Излязох от стаята.
Щом се озовах на светло, с изненада установих, че панталонът е тъмнозелен, а ризата — масленожълта. Дрехите не бяха по-пъстри от онези, които вече бях видял, макар че със сигурност щях да се отличавам от гостите на този Ален бал. Решително пропъдих тези тревоги и закрачих по коридора, като търсех по-голяма и по-пищно резбована врата от другите.
Смело натиснах бравата на първата, на която попаднах, и открих, че е отключена. Влязох и видях огромна арфа и още няколко музикални инструмента, оставени така, сякаш очакваха менестрелите. Наоколо бяха пръснати меки кресла и дивани. Всички картини изобразяваха пойни птици. Поклатих глава, удивен от неизчерпаемите богатства на този палат. Продължих търсенето си.
Бях толкова нервен, че коридорът ми се струваше безкраен. Насилвах се да вървя спокойно и уверено. Подминавах врата след врата, като предпазливо надзъртах в някои от помещенията. Тези отляво бяха спални, а другите отдясно — библиотеки, трапезарии и прочее. Вместо от факли, коридорът се осветяваше от свещи. Стенните драперии бяха в богати тонове и в разположените на равни интервали ниши имаше вази с цветя или малки статуи. Не можех да не сравня тази красота със суровите каменни стени на Бъкип. Зачудих се колко бойни кораба могат да се построят и поддържат с парите, вложени за украсата на този дворец. Гневът ми затвърди решителността ми. Щях да намеря покоите на Славен.
Подминах още три врати и четвъртата ми се стори обещаваща. Беше двойна и в дървото бе инкрустиран дъбът, символ на Фароу. За миг долепих ухо до нея, но не чух нищо. Предпазливо опитах бравата. Беше заключено. Ножът ми бе прекалено груб инструмент за такава работа. Жълтата риза залепна за гърба ми от пот, докато ключалката поддаде. Вмъкнах се вътре и тихо заключих вратата.
Тази стая определено беше на Славен. Не бе спалнята му, не, но все пак беше негова. Бързо се огледах. Имаше цели четири високи гардероба, по два от двете страни, с огромно огледало между всяка двойка. Красиво резбованата врата на единия бе открехната или натъпканите вътре дрехи не позволяваха да бъде затворена. Други дрехи висяха на закачалки из стаята или бяха преметнати на столове. В заключените чекмеджета на малкия скрин навярно имаше накити. От двете страни на огледалото между гардеробите имаше два двойни свещника — свещите почти бяха изгорели. Столът пред другото огледало беше поставен между две малки кадилници за димче. На масичката зад него имаше четки, гребени, гърненца с помада и шишенца с парфюм. От едната кадилница все още се издигаше дим. Сбърчих нос от сладникавото ухание и се хванах за работа.
„Какво правиш, Фиц?“ Далечен въпрос от Искрен.
„Раздавам кралско правосъдие.“ Вложих само дъх от Умение в тази мисъл. Не бях сигурен дали внезапно обзелият ме страх е мой, или на Искрен. Пропъдих го и се върнах към задачата си.
Тук нямаше почти нищо, което да е сигурен носител за отровите ми. Можех да отровя помадата, но имаше по-голяма вероятност да убия фризьора му, отколкото самия Славен. В кадилниците бе останала почти само пепел. Ъгловото огнище беше изметено за лятото и не бяха донесени нови дърва. Търпение, казах си. Спалнята му не можеше да е далеч и там щях да открия по-големи възможности. Засега намазах бодлите на четката му за коса с една от своите по-силни отвари и потопих в остатъка колкото можех повече от обеците му. Последните капки отидоха в шишенцата му с парфюм, но не се надявах, че ще си сложи достатъчно, за да умре. За грижливо сгънатите в скрина му ароматизирани кърпички имах белите спори на гъбата „ангел на смъртта“, които щяха да изпълнят сетните му мигове с халюцинации. Достави ми огромно удоволствие да посипя с прах от смъртнокорен вътрешността на четири чифта ръкавици. С тази отрова Славен се беше опитал да ме убие в Планините — най-вероятният източник на пристъпите, които ме измъчваха оттогава. Надявах се собствените му припадъци да му се сторят също толкова забавни, колкото му се струваха моите. Избрах три от ризите му, които реших, че ще предпочете, и посипах яките и маншетите им. В огнището нямаше дърва, ала една от отровите ми отлично се сливаше с останалите по тухлите пепел и сажди. Поръсих щедро количество от нея с надеждата, че когато запалят огъня, пушекът ще стигне до ноздрите на Славен. Едва бях прибрал отровата в кесията си, когато чух в ключалката да се завърта ключ.