Безшумно се скрих зад ръба на гардероба и зачаках с нож в ръка. Обзе ме смъртоносно спокойствие. Надявах се късметът да ми е довел Славен. Оказа се обаче стражник. Влезе в стаята и бързо се огледа.
— Беше заключено — с видимо раздразнение заяви той. Тук няма никого. — Зачаках отговора на другаря му, но стражникът беше сам. След малко въздъхна и отиде да отвори гардероба. — Безумие. Губя си времето тук, докато оня се измъква — измърмори той, ала все пак изтегли меча си и замушка между дрехите.
Когато се наведе, за да погледне по-навътре, зърнах отражението му в огледалото срещу мен. Стомахът ми се сви, в душата ми запламтя омраза. Не знаех името му, но подигравателното му лице завинаги се бе запечатало в паметта ми. Беше от личната стража на Славен и бе присъствал на смъртта ми.
Струва ми се, че в същия миг стражникът видя и моето отражение. Не му дадох време да реагира и му се нахвърлих изотзад. Острието на меча му все още беше в гардероба, когато ножът ми се заби ниско в корема му. Стиснах гърлото му и го изкормих като риба. Устата му зейна и аз пуснах ножа, за да я запуша. Задържах го така, докато вътрешностите му се изсипваха навън. Когато го пуснах, той се свлече на пода и безмълвният му вик се превърна в стон. Продължаваше да държи меча си, затова стъпих върху ръката му и му строших пръстите. Мъжът се претърколи настрани и ужасено ме зяпна. Приклекнах на едно коляно и доближих лицето си до неговото.
— Фицрицарин — като срещнах погледа му, тихо казах аз. — Фицрицарин. — И за втори път тази нощ прерязах гърлото на човек. Едва ли се налагаше. Докато умираше, избърсах ножа си в ръкава му. Изправих се. Изпитвах разочарование, че е умрял толкова бързо. И още нещо. Сякаш бе дръпната струна на арфа и беше издала звук, който по-скоро усещах, отколкото чувах.
В следващия миг ме заля вълна от Умение. Макар да бе натоварена с ужас, този път познах източника й. Твърдо устоях на напора й. Почти усещах как се раздвоява около мен. И все пак някой някъде засече действията ми. Знаех кой. Уил. До мен достигна ехото на триумфа му. Обзе ме паника. Бързо прибрах ножа си, изправих се и се измъкнах във все още пустия коридор. Имах съвсем малко време да си намеря ново скривалище. С помощта на Умението Уил бе придружавал стражника и ме беше видял също толкова ясно, колкото и умиращият. Все едно затръбиха тръби — усещах го да насочва стражниците по петите ми, сякаш пращаше кучета по лисича диря.
Докато бягах, част от мен бе убедена, че съм загубен. Може би щях да успея да се скрия за известно време, ала Уил знаеше, че съм в двореца. Просто трябваше да блокира всички изходи и да започне систематично претърсване. Завих зад ъгъла на коридора, озовах се пред друго стълбище и се заизкачвах нагоре. Бях вдигнал мисловните си стени и пазех плана си като скъпоценен камък. Щях да намеря покоите на Славен и да отровя всичко в тях. После щях да потърся самия него. Ако стражниците ме откриеха първи — е, щяхме да си поиграем на гоненица. Нямаше да могат да ме убият. Не и с тези отрови, които носех. Сам щях да отнема живота си. Планът ми не беше нещо особено, но единствената друга възможност бе да се предам.
Затова продължих да тичам покрай статуи, цветя и драперии. Всички врати, които опитвах, бяха заключени. Завих зад следващия ъгъл и ненадейно отново се озовах при стълбището. Бях се заблудил. Опитах се да се овладея, но паниката се надигна в ума ми като черна вълна. Това като че ли беше същото стълбище. Знаех обаче, че не съм направил достатъчно завои, за да се върна при него. Чух виковете на стражниците на долния етаж и тогава разбрах.