Уил се опитваше да ми въздейства.
Световъртеж и натиск от вътрешната страна на очите. Укрепих мислените си стени. Разтърсих глава и за миг започнах да виждам образите двойни. Димче? Не бях свикнал с опиатите, които Славен обожаваше. Но това беше нещо повече от шемета, предизвикван от димчето.
В ръцете на майстор Умението е могъщо оръжие. Бях присъствал, когато Искрен го бе използвал срещу алените кораби, за да обърка кормчията на един от тях така, че да насочи кораба си към скалите, за да убеди капитана на друг, че още не е стигнал до някаква точка, след като отдавна я бяха подминали, за да му внуши страх и съмнение преди да влезе в битка, или за да вдъхне дързост на екипажа на трети, така че пиратите да заплават към самото сърце на бурята.
Откога ми въздействаше Уил? Дали не ме беше примамил тук, като ме бе убедил, че изобщо не очаква да дойда?
Насилих се да спра пред следващата врата. Съсредоточих се върху бравата. Не беше заключено. Вмъкнах се вътре. Върху масата пред себе си видях разкроен син плат, готов за зашиване. Вече бях влизал тук. Изпитах облекчение, после се сепнах. Не. Онази стая бе на първия етаж. Аз бях на втория. Нали? Бързо отидох до прозореца, застанах от едната му страна и надзърнах навън. Намирах се високо над осветения с факли Кралски парк. Широката алея белееше в нощта. Пристигаха каляски и облечени в ливреи слуги тичаха да отварят вратите им. В, тях се качваха дами и господа в червени одежди. Предположих, че смъртта на Мрамор е провалила бала на Славен. На вратите стояха униформени стражници, които посочваха кой може да си тръгне и кой трябва да почака. Трябваше ми само един поглед, за да установя, че съм много по-високо, отколкото бях смятал.
И все пак бях сигурен, че съм видял тази маса и разкроените сини дрехи в крилото на прислужниците на приземния етаж.
Естествено Славен спокойно можеше да е поръчал да му ушият два сини костюма. Нямах време за тази загадка — трябваше да открия спалнята му. Изпитвах странно въодушевление, докато излизах от стаята и отново се затичах по коридора, възбуда, много подобна на тази при успешен лов. Нека ме хванат, ако могат!
Внезапно стигнах до Т-образно разклонение и спрях. Според наблюденията ми от парка това не се вписваше в цялостния план на сградата. Огледах се. Коридорът надясно определено бе по-пищен и високата двукрила врата в дъното носеше герба със златния дъб на Фароу. Сякаш за да сложат край на колебанията ми, някъде отляво се разнесоха гневни гласове.
Затичах се надясно и в движение извадих ножа си. Противно на очакванията ми, двукрилата врата се оказа отключена и безшумно се отвори. Беше прекалено лесно. Прогоних опасенията си и се вмъкнах вътре.
Единствената светлина идваше от два сребърни свещника на камината. Намирах се в дневната на Славен. Втората врата бе открехната и разкриваше ъгъла на разкошно легло с балдахин и камина, пълна с дърва. Внимателно затворих вратата и направих няколко крачки напред. Гарафа с вино и две чаши върху ниска масичка очакваха завръщането на Славен, заедно с поднос със сладки. Кадилницата до него само трябваше да бъде запалена. Мечтата на убиеца. Просто не можех да реша откъде да започна.
— Така става.
Завъртях се и в същия миг изпитах дезориентация, от която ми се зави свят. Стоях в средата на добре осветена, но почти съвсем гола стая. Небрежно отпуснат, Уил седеше на меко кресло. На масата пред него имаше чаша вино. От двете му страни стояха Карод и Бърл и лицата им изразяваха раздразнение и смущение. Не можех да откъсна очи от тях.
— Хайде, копелдако, обърни се. Няма да те нападна. Ще е жалко да хвана гнида като теб в този капан и да те убия, преди да си осъзнал пълния си провал. Хайде. Погледни зад себе си.
Бавно се завъртях, така че да не го изпускам от поглед. Всичко беше изчезнало. Нямаше я кралската дневна, нямаше го балдахина, нямаше я гарафата с вино. Обикновена стая, в която навярно спяха няколко прислужнички. Шестима униформени стражници безмълвно стояха зад мен. Всички с извадени мечове.
— Моите другари, изглежда, смятат, че внушаването на страх ще изкара всеки от скривалището му. Но разбира се, за разлика от мен, те не са се сблъсквали с твоята воля. Надявам се да оцениш уменията ми, след като просто те накарах да видиш точно онова, което най-много искаше. — Той хвърли поглед към Карод и Бърл. — Вие никога не сте виждали стени като неговите. Но дори стената, която не се поддава на бойния таран, може да бъде прехвърлена от пълзящия бръшлян. — Уил отново насочи вниманието си към мен. — Ти щеше да си достоен противник, ако не ме беше подценявал.