Все още не бях казал нито дума. Наблюдавах ги и оставях омразата, която ме изпълваше, да укрепва стените на Умението ми. И тримата се бяха променили от последната ни среща.
Някога мускулест дърводелец, Бърл проявяваше признаци на добър апетит и недостатъчно движение. Облеклото на Карод бе по-бляскаво от човека, който го носеше. Целият беше в панделки и звънчета като пролетно ябълково дърво, обсипано с цветове. Ала седящият помежду им Уил се бе променил най-много. Беше, облечен изцяло в тъмносини дрехи, чиято идеална кройка ги правеше да изглеждат по-богати от одеждите на Карод. Сребърна верига на шията, сребърен пръстен на ръката, сребърни обеци — това бяха единствените му украшения. Бе останало само едното от тъмните му очи, някога толкова ужасяващо проницателни. Другото беше потънало дълбоко в кухината си, мътно като мъртва риба в мръсен вир. Когато видя, че го гледам, той ми се усмихна и го посочи.
— Спомен от последната ни среща. Каквото и да хвърли в лицето ми.
— Жалко — почти искрено отвърнах аз. — Бях приготвил отровата, за да убия Славен, а не да ослепя теб.
Уил престорено въздъхна.
— Поредното признание за държавна измяна. Не че имаме нужда от него. Е, добре. Този път ще сме по-внимателни. Първо, разбира се, ще отделим малко време, за да изкопчим от теб как си успял да избегнеш смъртта. После… после ще те оставим жив, докато крал Славен те намира за забавен. Сега вече не се налага нито да бърза, нито да е дискретен. — Той кимна на стражниците зад гърба ми.
Усмихнах му се и допрях отровния връх на ножа си към лявата си ръка. Стиснах зъби, за да изтърпя болката, и прокарах острието по кожата си, не дълбоко, само колкото да позволя на отровата да проникне в кръвта ми. Уил изненадано скочи, а Карод и Бърл изглеждаха едновременно ужасени и отвратени. Прехвърлих ножа в лявата си ръка и с дясната изтеглих меча си.
— Сега наистина умирам — казах им усмихнато. — Нямам какво да губя.
Но той се оказа прав. Винаги го бях подценявал. Кой знае как се озовах не пред членовете на котерията, а пред шестимата стражници с изтеглени мечове. Едно беше да се самоубия, но съвсем друго бе да ме погубят пред очите на онези, на които исках да отмъстя. Завъртях се и ми се зави свят, сякаш се движеше стаята, не аз. Вдигнах очи и отново видях стражниците. Продължих да се въртя. Тънката кървава резка на ръката ми беше започнала да пари. Колкото повече отровата проникваше в кръвта ми, толкова по-малък ставаше шансът да направя нещо на Уил, Бърл и Карод.
Стражниците се приближаваха, без да бързат, и се разгърнаха в полукръг около мен, като ме принудиха да отстъпвам. Погледнах през рамо и за миг зърнах членовете на котерията. Уил стоеше на крачка пред другите и ме гледаше ядосано. Бях дошъл тук с надеждата да убия Славен. И бях успял да раздразня неговия слуга със самоубийството си.
„Самоубийство ли?“ — някъде дълбоко в мен се ужаси Искрен.
„По-добре, отколкото да ме подложат на мъчения.“ Макар мисълта ми да беше по-тиха от шепот, кълна се, че усетих Уил да се пресяга към нея.
„Престани с тези глупости, момко. Бягай оттам. Ела при мен.“
„Не мога. Късно е. Няма как да избягам. Остави ме, само ще им се разкриеш.“
„Да им се разкрия ли?“ Умението на Искрен внезапно изкънтя в ума ми като гръм в лятна нощ, като бурни вълни, разтърсващи морска скала. И преди го бях виждал да го прави. Разгневен, той на един дъх изразходваше цялата си сила, без да се замисля какво ще го сполети. Усетих, че Уил се поколебава, сетне се хвърли в това Умение, пресегна се към Искрен и се опита да се впие в него.
„Учете се от това разкритие, гнездо на усойници!“ — даде воля на гнева си моят крал.
Умението на Искрен бе като взрив с невъобразима сила. Въпреки че не беше насочен към мен, аз се строполих на колене. Чух Карод и Бърл да надават ужасени гърлени викове. За миг главата и сетивата ми се проясниха и видях стаята такава, каквато бе преди. Стражниците стояха между мен и членовете на котерията. Уил лежеше в несвяст на пода. Навярно само аз бях усетил колко сила беше изразходвал Искрен, за да ме спаси. Стражниците се олюляваха с крака, омекнали като свещи на слънце. Завъртях се и видях, че вратата се отваря, за да влязат още стражници. С три крачки можех да стигна до прозореца.
„ЕЛА ПРИ МЕН!“
Тази заповед не ми оставяше друг избор. Беше наситена с Умението, което я пренасяше, и запламтя в мозъка ми, превърна се в едно с дишането и биенето на сърцето ми. Трябваше да ида при Искрен. Моят крал бе жертвал силите си, за да ме спаси.