Зад тежките завеси на прозореца имаше дебело стъкло. Това обаче не ме спря, когато се хвърлих навън с надеждата долу поне да има храсти, които да смекчат падането ми. Напразно. Миг по-късно се строполих на земята сред дъжд от стъкла. Бях скочил, като смятах, че се намирам на приземния етаж. Уил наистина беше успял да ме заблуди. Все още стиснал ножа и меча си, се изправих и побягнах.
Районът около крилото на прислугата тънеше в сумрак. Зад себе си чух викове, после заповедите на Бърл. След секунди щяха да са по петите ми. Пеш нямаше да успея да избягам. Насочих се към пълния мрак на конюшнята.
Заминаването на гостите бе раздвижило конярите. Повечето навярно бяха пред двореца. Вратите на конюшнята бяха широко отворени и вътре светеха фенери. Влетях в сградата, като едва не съборих едно конярче. Мършаво луничаво момиченце, но не повече от десет години. То отскочи и изпищя при вида на голите ми оръжия.
— Само ще взема кон — успокоително казах аз. — Няма да ти направя нищо лошо. — Детето продължаваше да отстъпва и аз прибрах меча и ножа си в ножниците.
— Хендс! Хендс! — викна то и побягна. Нямах време за губене. На три ясли от себе си видях черния жребец на Славен, който ме гледаше любопитно. Спокойно се приближих и го погалих по муцуната, за да си ме спомни. Бяха изтекли осем месеца, откакто не бе подушвал миризмата ми, но го познавах още от раждането му. Той подуши шията ми.
— Хайде, Стрела. Отиваме на разходка. Точно като едно време, а, приятелю? — Отворих вратичката на яслата му, хванах го за гривата и го изведох навън. Не знаех къде е отишло момиченцето, но вече не го чувах.
Стрела бе висок кон и не беше свикнал да го яздят без седло. Когато се метнах на гладкия му гръб, той неспокойно запристъпва от крак на крак. Въпреки опасността, в която се намирах, изпитах огромно удоволствие от това, че отново съм яхнал кон. Стрела направи три крачки, после спря пред мъжа, който се изпречи на пътя му. На лицето на Хендс бе изписано смайване. Не успях да се сдържа и се усмихнах.
— Аз съм, Хендс. Трябва да взема един от конете ти, иначе ще ме убият. За втори път.
Очаквах да се засмее и да ми махне с ръка. Вместо това той продължаваше да ме зяпа и ставаше все по-блед, докато накрая не си помислих, че ще припадне.
— Това съм аз, Фиц. Не съм умрял! Пусни ме да изляза, Хендс!
Старият ми приятел отстъпи назад и възкликна:
— Мила Еда!
И тогава вече си казах, че със сигурност ще отметне глава и ще избухне в смях. Ала Хендс изсъска:
— Дива магия! — После се обърна и побягна, като ревеше: — Стража! Стража!
Изгубих няколко секунди, докато зяпах след него. Не бях изпитвал такава мъка, откакто ме беше напуснала Моли. Годините на приятелство, дългите дни на работа в конюшнята, всичко това изчезна в мига на суеверния му ужас. Не бе честно, ала от неговото предателство ми призля. Обзе ме студ, но пришпорих Стрела и препуснах в мрака навън.
Той ми имаше доверие, този отличен кон, толкова добре обучен от Бърич. Насочих го надалеч от осветената с факли алея за каляските, през цветни лехи и храсти. Накрая изскочихме покрай безредно скупчените стражници през една от по-малките порти. Не бяха очаквали да се появя по пътя, но ние със Стрела минахме между дърветата и се отдалечихме още преди да се усетят какво става. Доколкото познавах Славен, на другия ден щяха да накажат всички с бой с пръчки.
Щом излязохме през портата, отново препуснахме през градините. Зад нас чух виковете на преследвачите. Стрела реагираше на коленете и тежестта ми много добре за кон, свикнал с юзди. Убедих го да прескочи един жив плет и да продължи по някакъв страничен път. Излязохме от Кралския парк и се понесохме по калдъръмените улици на по-богатата част на града. По стените на сградите все още горяха факли. Скоро красивите къщи също бяха зад гърба ни. Препускахме покрай странноприемници, все още отворени за пътници, и покрай тъмни, заключени за през нощта дюкяни. Копитата на Стрела глухо отекваха по отъпканите пътища. В този късен час почти нямаше движение и нищо не забавяше бягството ни.
Когато стигнахме до по-бедните квартали, позволих на коня да забави ход. Тук факлите бяха разположени на по-големи разстояния и някои вече бяха изгорели. И все пак Стрела усещаше, че бързам, и продължи да поддържа скоростта си. Веднъж чух копитата на друг кон и за миг реших, че преследвачите са ни настигнали. Сетне покрай нас профуча пратеник, който яздеше в обратната посока, без дори да намали хода на коня си. Продължих напред, като всеки момент очаквах да чуя зад нас тръбене и конски копита.