И тъкмо когато вече започвах да си мисля, че сме в безопасност, установих, че Трейдфорд ми е приготвил поредния ужас. Излязох на някогашния Голям трейдфордски пазарен площад. В ранните дни от историята на града той се беше намирал в сърцето му, прекрасен открит пазар, където човек можеше да открие стоки от всяко кътче на познатия свят.
Така и не успях точно да установя как се е превърнал в Кралски кръг на Славен. Ала докато пресичах огромното пространство, Стрела сумтеше от миризмата на кръв, засъхнала по калдъръма под копитата му. Старите бесилки и стълбове за бой с пръчки все още бяха там, издигнати за удоволствие на тълпите, наред с други приспособления, чието предназначение нямах желание да разбера. Онези в новия Кралски кръг несъмнено щяха да са още по-изобретателни в жестокостта си. Пришпорих жребеца и ги подминах с ледени тръпки и молитва към Еда да ме предпази от тях.
После във въздуха потръпна някакво усещане, уви се около мислите ми и ги промени. За миг си помислих, че Уил се пресяга към мен и се опитва да ме подлуди. Но мислените ми стени бяха непокътнати, пък и след взрива на Искрен се съмнявах, че Уил или който и да е друг скоро ще е в състояние да използва Умението. Не. Това бе нещо по-страшно. Идваше от по-дълбок, по-първичен източник, коварен като отровена бистра вода. Усещането се вля в мен — омраза, болка и глад, сплетени в ужасен копнеж за свобода и мъст. Това събуди в мен всичко, което бях изпитал в тъмницата на Славен.
Идваше от клетките покрай кръга. Оттам се носеше непоносима смрад, воня на загноили рани, урина и развалено месо. И дори това зловоние не можеше да се сравнява с адското Осезание, което се излъчваше от тях. Там държаха обезумелите зверове, които трябваше да разкъсват хвърляните им от Славен престъпници и претопени. Имаше един мечок със здрав намордник, въпреки решетките, зад които го държаха. Видях две големи котки, каквито никога не бях срещал, с изпочупени зъби и изтъркани нокти, които въпреки болките упорито продължаваха да се опитват да прегризат металните пръчки. Имаше и огромен черен бик с дълги рога, целия покрит със стрелички с панделки, забити в инфектирани рани, от които се стичаше гной. Мъката на животните ме оглушаваше, молеше за спасение, ала нямаше нужда да спирам, за да видя тежките вериги и катинарите на клетките. Ако имах шперц, може би щях да се опитам да ги пусна на свобода. Ако имах месо или овес, може би щях да спра мъките им с отрова. Ала нямах нито едното, нито другото и нямах и никакво време. Затова минах покрай тях. Вълната на лудостта и страданието им ме обливаше и ме давеше.
Дръпнах юздите. Не можех да ги оставя така. Ала натоварената с Умение заповед „Ела при мен“ ме теглеше. Не можех да не й се подчиня. Пришпорих Стрела и се отдалечих от тях, като записах на сметката на Славен още един дълг, който някой ден щях да уредя.
Изгревът ни завари в предградията на Трейдфорд. Изобщо не бях предполагал, че градът е толкова голям. Стигнахме до бавен поток, който се вливаше в реката. Спрях Стрела, скочих на земята и го заведох до брега. Оставих го да пие, после известно време повървяхме и отново му дадох да пие. Мислите ми препускаха. Навярно ни търсеха по пътищата, които водеха на юг, и очакваха да се запътя обратно към Бък. Вече имах голяма преднина и стига да продължавах да се движа, може би щях да се измъкна. Спомних си за скрития си вързоп, който никога нямаше да прибера. Бях изгубил зимните си дрехи, одеялото и плаща си. Внезапно се зачудих дали Славен ще обвини Хендс, че съм откраднал коня му. Пред очите ми постоянно изплуваше изражението му преди да избяга. Радвах се, че съм устоял на изкушението да потърся Моли. Достатъчно тежко ми бе да видя ужаса и отвращението на лицето на приятел. Не исках да ги видя и в нейните очи. Отново си спомних тъпата агония на зверовете, която ми разкриваше моето Осезание. Тези мисли отстъпиха мястото си на раздразнението, че опитът ми да убия Славен се е провалил. Дали щяха да открият отровите по дрехите му, или все пак щях да нанеса удара си, макар и отдалеч? И през цялото време в мен отекваше заповедта на Искрен. „Ела при мен“, беше казал той и аз продължавах да чувам думите му. Част от мен настояваше да не си губя времето в празни мисли и пиене на вода, а просто да се метна на коня и да отида при Искрен, защото нали той имаше нужда от мен, нали ми бе заповядал.
И все пак се наведох да пия вода и тъкмо докато бях приклекнал на брега на потока, забелязах, че не съм мъртъв.
Намокрих ръкава на жълтата си риза и предпазливо отлепих окървавения плат. Раната, която сам си бях нанесъл, беше плитка, просто дълга драскотина. Болеше ме, но не изглеждаше отровена. Спомних си, че през нощта бях убил двама души и поне веднъж бях избърсал ножа си. Когато се бях порязал, по острието навярно бяха останали съвсем слаби следи от отровата.