Жената свенливо посочи ухото ми.
— Обецата ви на свободен. Един мой клиент събира такива рядкости. Струва ми се, че е от клана Бутран. Права ли съм? — Тя зададе въпроса колебливо, сякаш очакваше всеки момент да изпадна в пристъп на ярост.
— Не зная — откровено признах аз. — Подари ми я един приятел. Не е нещо, с което ще се разделя за сребро.
Тя многозначително се усмихна, изведнъж възвърнала увереността си.
— О, знам, че такова нещо струва жълтици.
— Жълтици ли? — Не вярвах на ушите си. Вдигнах ръка и докоснах украшението на ухото си. — За това?!
— Разбира се — спокойно ме увери търговката, като си мислеше, че очаквам предложение. — Виждам, че изработката е великолепна. Такава е репутацията на клана Бутран. И освен това е рядкост, Кланът Бутран почти никога не дарява свобода на робите си. Всеки го знае, макар и да сме далеч от Халкида. Щом човек носи бутранско клеймо, значи…
И ми изнесе цяла лекция за халкидската търговия с роби, робското клеймо и обеците на свободата. Скоро стана ясно, че иска обецата на Бърич не за свой клиент, а за себе си. Един от прадедите й бил освободен роб. Жената все още пазела обецата, подарена му от неговите собственици като знак, че вече е свободен човек. Единствено носенето на такава обеца, отговаряща на татуираното на бузата последно кланово клеймо, позволявало на бившия роб свободно да се движи в Халкида и да напусне страната. Ако робът бил непокорен, това веднага си проличавало по броя на клеймата по лицето му, по които можело да се проследят всичките му собственици. Такова „лице-карта“ било нарицателно за роб, продаван из цяла Халкида, размирник, годен само за работа на галерите или в рудниците. Тя ме помоли да си сваля обецата, за да може да я разгледа отблизо. Фин сребърен филигран образуваше мрежата, която придържаше сапфира.
— Разбирате ли — поясни търговката, — робът не само трябва да се освободи, но и да отработи стойността на такава обеца. Защото без нея свободата му не струва повече от нашийник с по-дълъг ремък. Не може да иде никъде, без да го спират на контролните постове, не може да се цани на работа без писменото съгласие на бившия си собственик. Предишният му господар вече не е отговорен за неговата храна и подслон, но бившият роб не е напълно свободен от него.
Тя без колебание ми предложи три жълтици. Това беше повече от цената за кервана — можех да си купя кон, добър кон, и да пътувам в разкош. Вместо това напуснах дюкяна преди жената да успее да ме убеди с по-високо предложение. С един петак си купих самун корав хляб и седнах да го изям на пристанището. Задавах си много въпроси. Обецата навярно бе принадлежала на майката на Бърич. Той ми беше споменавал, че е била робиня, но е успяла да се освободи. Чудех се какво е означавала за него обецата, за да я даде на баща ми, и какво е означавала за баща ми, за да я запази. Дали Търпение бе знаела за тези неща, когато ми я беше предала?
Аз съм човек. Жълтиците на търговката ме съблазняваха. Помислих си, че ако знаеше за състоянието ми, Бърич щеше да я продаде, че животът и безопасността ми струват за него повече от една сребърна обеца със сапфир. Можех да си купя кон, да намеря Искрен и да сложа край на постоянното му пресягане към мен.
Отправих поглед над реката и най-после осъзнах мащабите на пътуването, което ми предстоеше. Трябваше да мина през почти пустинната вътрешност на Фароу, за да стигна до Синьото езеро. Нямах представа как ще прекося самото езеро. Горските пътеки от отсрещната му страна се виеха към скалистите урви на Планинското кралство. Трябваше да стигна до столицата Джаампе и някак си да намеря картата, която бе използвал Искрен. Тя се основаваше на древни писания от библиотеката на Джаампе и навярно оригиналът все още се намираше там. Единствено тя можеше да ме заведе при моя крал някъде в непознатите земи отвъд Планинското кралство. Щях да имам нужда от всички пари, от всички средства, които успеех да събера.
Ала въпреки всичко това реших да запазя обецата. Не заради онова, което означаваше за Бърич, а заради онова, което беше започнала да означава за мен. Тя бе последната ми физическа връзка с моето минало, с някогашната ми самоличност, с човека, който ме беше отгледал, дори с баща ми, който някога я бе носил. Оказа се странно трудно да направя онова, което знаех, че е най-разумно. Вдигнах ръка и откопчах иглата. Все още носех парчетата коприна от маскарада в Трейдфорд и увих обецата в най-малкото от тях, после го прибрах в кесията на колана си. Търговката много се беше заинтересувала от нея и прекалено добре я бе разгледала. Ако Славен пратеше преследвачи след мен, тази обеца щеше да фигурира в описанието ми.