Обиколих града, заслушах се в разговорите на хората и се опитах да науча каквото ми трябваше, без да разпитвам никого. Разходих се по пазара, като лениво минавах от сергия на сергия. Отпуснах си щедрата сума от четири петака и ги похарчих за ненужни неща: кесийка с билки за чай, сушени плодове, огледалце, гърненце за готвене и чаша. Попитах неколцина билкари за самодивско биле, но или не го познаваха, или във Фароу го наричаха с друго име. Всъщност не очаквах да имам нужда от него, за да възстановявам силите си. Надявах се да съм прав. Вместо него колебливо купих нещо, наречено „семена от слънчева пола“, което според уверенията на продавачката ободрявало човек, колкото и да е уморен.
За още два петака една вехтошарка ми позволи да преровя количката й. Открих вонящ, но здрав плащ и панталон, който обещаваше да е топъл, въпреки че бе мръсен. Размених останалите си парчета жълта коприна за кърпа за глава и с много саркастични забележки тя ме научи да си я връзвам. Постъпих като преди и увих вещите си в плаща и се запътих към кланиците на изток от града.
Посрещна ме невъобразима смрад. Тук имаше безброй обори и огромни количества тор, вонеше на кръв, мърша и дъбилни ями. И не стига това, ами във въздуха се носеше мучене на крави, грухтене на харагари, бръмчене на мухи и викове на работници, които местеха добитъка от един обор в друг или го водеха за клане. Колкото и да се стягах, не можех да се спася от сляпата мъка и паника на животните. Те не знаеха точно какво ги очаква, ала мирисът на прясна кръв и ревовете на другите събуждаха в тях ужас като онзи, който бях изпитвал на пода в тъмницата. И все пак трябваше да дойда в кланиците, защото оттук тръгваха керваните. Повечето от онези, които караха добитък за продан, купуваха други стоки, за да не се връщат с празни ръце. Надявах се да намеря работа при някой от тях, за да се присъединя към неговия керван поне до Синьото езеро.
Скоро открих, че не само аз храня такива надежди. Между двете кръчми пред оборите се бяха събрали хора, търсещи работа. Някои бяха пастири от Синьото езеро, които бяха похарчили печалбата си в Пристан и сега се опитваха да се върнат у дома. Имаше и неколцина младоци, очевидно търсещи приключения и възможност да си спечелят независимост. Видях и други, които явно бяха утайката на града, хора, които не можеха да си намерят постоянна работа или просто не се задържаха за дълго на едно място. Мястото ми не бе в нито една от тези групи, но накрая застанах при пастирите.
Бях решил да казвам, че майка ми наскоро е починала и е оставила наследството си на по-голямата ми сестра, която няма работа за мен, затова отивам при чичо си, който живее край Синьото езеро, но парите ми са свършили и съм се озовал тук. Не, не съм работил като пастир, но сме имали коне, крави и овце и мога да се грижа за тях.
Този ден нямах късмет. Малцина имаха и нощта завари повечето от нас да се настаняваме за сън на същото място, където бяхме стояли. Появи се чиракът на един хлебар с табла непродаден хляб и аз се разделих с поредното петаче за продълговат тъмен самун, поръсен със семена. Поделих си го с един як мъж, чиято светла коса постоянно се измъкваше изпод кърпата му и падаше върху лицето му. В замяна Крис ми предложи сушено месо, чаша от най-ужасното вино, което бях опитвал, и много новини. Той бе бъбривец, от онези хора, които заемат крайна позиция по всеки въпрос и не разговарят, а се препират със събеседниците си. Тъй като нямах много за казване, Крис скоро въвлече другите около нас в спор за съвременната фароуска политика. Някой запали огън, по-скоро за светлина, отколкото за топлина, и започнаха да обикалят няколко бутилки. Легнах по гръб, отпуснах глава на вързопа си и се престорих, че дремя, докато всъщност слушах.
Не се споменаваше за алените кораби, нито за войната, която бушуваше по крайбрежието. Внезапно осъзнах какво ще е негодуванието на тези хора, ако увеличат данъците им за отбраната на земи, които никога не са виждали, за бойни кораби в океан, който дори не могат да си представят. Техният океан бяха безводните равнини между Пристан и Синьото езеро и пастирите бяха моряците, които плаваха в него. Шестте херцогства не бяха шест части от иначе единна страна, а кралство, обединено от силен владетелски род. Даже алените кораби да завладееха всички Крайбрежни херцогства, тези хора нямаше да се трогнат. Пак щеше да има добитък за отглеждане и отвратително вино за пиене, пак щеше да има трева, река и прашни друмища. Зачудих се дали имаме право да ги принуждаваме да плащат за война, водена толкова далеч от техните домове. Тилт и Фароу бяха завоювани и присъединени към херцогствата — те не се бяха обърнали към нас с молба за военна закрила или търговия. Не че това не ги беше облагодетелствало. В резултат те се бяха освободили от дребните си благородници и бяха получили обширни пазари. Колко платно, колко конопени въжета бяха продали, преди да станат част от Шестте херцогства? Ала това все пак ми се струваше неравностойна замяна.