Събудих се с главоболие и схванат гръб от камъка, върху който бях спал. Слънцето едва започваше да обагря небето, но въпреки това станах, отидох при близкия кладенец, извадих вода, измих се и изпих колкото повече можех. Веднъж Бърич ми бе казал, че пиенето на много вода помага срещу глада. Този ден щеше да ми се наложи да проверя неговата теория.
Наточих ножа си и си помислих дали да не се обръсна, после се отказах. Беше по-добре брадата ми колкото може по-скоро да покрие белега ми. Неохотно почесах гъстата четина, която вече ме дразнеше. Върнах се при другите, които още спяха.
Тъкмо започнаха да се размърдват, когато се появи един набит дребосък и пискливо извика, че търсел човек да му помогне да прехвърли овцете си в друга кошара. Това бе работа най-много за половин ден и повечето от пастирите поклатиха глави. Предпочитаха да останат там, където можеха да ги вземат в керваните за Синьото езеро. Човекът почти умолително рече, че трябвало да преведе овцете по градските улици преди градът да се събуди. Накрая предложи и закуска към платата и ми се струва, че тъкмо това бе причината да кимна и да го последвам. Казваше се Деймън и приказваше през цялото време, докато вървяхме, като размахваше ръце и ненужно ми обясняваше точно какво искал да направим с овцете. Те били добра стока, много добра стока, и не му се щяло да пострадат или дори да се възбудят. Спокойно, бавно, така най-добре се водели овце. Безмълвно кимах на тревожното му бърборене и накрая стигнахме до кошара, разположена далеч по улицата на кланиците.
Скоро стана ясно защо толкова бърза да премести овцете си. Съседната кошара сигурно беше била на злощастния Хенсил. В нея все още блееха няколко овце, но повечето лежаха мъртви или умираха. Зловонието на болестта им се усещаше във въздуха въпреки ужасната смрад в целия квартал. Неколцина души деряха мъртвите животни, за да спасят каквото могат от стадото, и оставяха одраните трупове при умиращите. Тази гледка ми напомни за бойно поле, из което обикалят мародери. Извърнах очи и помогнах на Деймън да събере овцете си.
Ако се опитате да използвате Осезанието върху овце, само ще си изгубите времето. Техните мисли са непостоянни. Дори най-спокойните от тях са такива, защото са забравили за какво мислят. Най-лошите са прекалено предпазливи и най-малкото движение ги изпълва с подозрителност. Единственият начин да се справиш с тях е да действаш като овчарските кучета. Да ги убедиш, че им е хрумнало да отидат някъде и да ги насърчиш да го направят. Весело си помислих за това как Нощни очи щеше да събере и поведе тези глупави същества, но дори самата мисъл за вълк накара няколко от тях да се заковат на място и отчаяно да се заозъртат наоколо. Предложих им да последват останалите, за да не се изгубят, и те се сепнаха, сякаш изненадани от тази идея, после тръгнаха.
Деймън ми беше дал обща представа къде отиваме, наред с дълга овчарска гега. Трябваше да тичам зад и от двете страни на стадото и скоро изплезих език като куче, докато той водеше стадото и не позволяваше на овцете да се праскат на всяка пряка. Стигнахме до квартал в предградията и вкарахме животните в една от паянтовите кошари. В съседния обор беше затворен много хубав червен бик, а в конюшнята до него — шест коня. След като си поехме дъх, Деймън ми обясни, че на другата сутрин оттук тръгвал керван за Синьото езеро. Купил овцете предния ден и възнамерявал да ги откара у дома си, където имал още стада. Попитах го дали няма нужда от помощник по пътя и дребосъкът ме измери с поглед, ала не ми отговори.