Изправен скелет и куп снаряжение в сенките. Стори му се, че нещата са разхвърляни безредно. Убеди се, че първото му впечатление е вярно само отчасти. Изглежда отначало са били наредени прилежно, за да бъдат изучени, но после пазител-вампир ги бе сритал в пристъп на ярост.
Великолепно някога палто с козината навън и колан към него. Още се долавяше слабата воня на кожа и на мършояд, който не се е къпал хиляди години. От вътрешната страна имаше двайсетина джоба с разнообразни форми, вече празни.
Оръжия — нож от стар метал, превърнал се в черна ивица ръжда. Тънък, дълъг цяла стъпка. Две ножчета от рог колкото показалец. Шест метателни ножове, почти еднакви, но дялани от камък, все така смъртоносни както и в деня на направата им. Прът от устойчива на времето сплав, сплескан в края като длето.
Останки от дървени обувки с дебели ремъци. Старателно изработен арбалет и десетина различни на вид стрели. Малка кутия… Паливо? Луис не успя да изтръгне искри от него. Купчина хартии или пергаменти. Карти?
Встрани лежеше телескоп — грубоват, но с великолепно полирани лещи. Я гледай… До него имаше инструменти — блокчета пемза, малки ножове. Брам или Ана, а може би двамата заедно си бяха подредили работилница в опит да възпроизведат оптическия уред.
Твърда черна буца колкото юмрука му. Наведе се да го подуши. Месо… С изтекъл преди хиляда години срок на годност, но пък нали и пастърмата винаги е малко вонлива на мирис и вкус! На един мършояд би му харесала точно такава.
Кога е умрял старият Кронос?
Защо да не попитам?
Още се мъчеше да запълни пролуките в онова, което му беше известно. Щеше да научи повече, като задава въпроси… но само каквото Брам реши да му каже. А времето не стигаше.
Тупна Кронос по раменните кости.
— Довери ми се.
Прекрачи към диска.
Замижа ослепял и загуби равновесие.
Сви се като морска анемона, пресегна се между коленете си в търсене на опора. Стискаше клепачи, за да спаси очите си от яростния блясък на слънцето.
Лошо наклоненият прехвърлящ диск се плъзна крачка-две надолу. Луис се надяваше, че в момента стиска края му, а не нещо друго. Внимаваше да не шавне.
Светочувствителната лицева плоча на шлема посивя. И вече можа да се огледа.
Пак помисли, че Картата на Марс не е особено правдоподобна.
С лекота би изброил стотина оттенъка на червеното, само че над себе си виждаше тъмна синева, каквото е небето над най-високите земни планини. А и светилото беше прекалено ярко за Марс. Нямаше как обаче да се промени и гравитацията, за да наподоби условията на червената планета.
Но за тукашните марсианци вероятно това беше без значение. Живееха си защитени от слънцето под толкова фин пясък, че течеше като гъст сироп. Може би дори ги пазеше отчасти от твърде силното притегляне.
Очакваше да попадне на Монс Олимпус и май позна. Озова се в горния край на стръмен склон, по който прехвърлящият диск продължаваше да се пързаля.
За какво ли бе мислил Най-задния, когато е избирал мястото?
Ясно. Марсианците са превърнали устройството в капан.
До долу имаше много километри. Луис се притисна към импровизираната шейна.
А тя набираше скорост. Дискът подскачаше като кон, опитващ се да хвърли ездача си. Пръстите инстинктивно се вкопчиха в мъртвешка хватка, закрепи се някак и с върховете на ботушите. Скоро щеше да налети на грамадна скала. Наклони се надясно, за да завие. Не успя. Щеше да бъде страхотен сблъсък!…
След миг се пренесе другаде.
И стисна още по-силно. Пропадаше в черна пустош.
Не си позволи да писне: „По дяволите, нали го нагласих!“
Държеше се за прехвърлящ диск, закрепен към източена голяма пура — сондата на Най-задния. Наоколо имаше черно небе и безброй звезди.
Корпусът на сондата сияеше. Без да се пуска нито за миг, Луис изви глава да погледне.
Под и зад него се простираше Пръстенов свят. Забелязваше много подробности. Реки като гърчещи се змии, дъното на моретата, права черна нишка — вероятно път, прокаран от Народа на машините.
Тук атмосферата не го пазеше и слънцето се опитваше да го превърне в задушено. Нищо страшно, през този скафандър потта се изпарява. Но навлезе ли в сянка, ще стане лошо. Изобщо не се сети да навлече и термоизолационен слой.
Летеше наравно с горния край на страничната стена, а под себе си виждаше половинки от конуси. Пръскащите планини. От подножията им започваха реки. Значи ги съзерцаваше от около хиляда и петстотин километра. Далеч напред се мержелееше дълъг двоен конус, направен сякаш от паяжина.
Двигател за корекция на орбитата. Лесно разпозна двойния тороид, който до днес смяташе за основна част, но двете пръстенчета явно бяха само изящната талия на огромно устройство. Двигателите на този свят бяха изработени от тел, толкова тънка в сравнение с общите им размери, че ту се виждаше, ту чезнеше. Клетка за уловения слънчев вятър.