Този явно тепърва щеше да бъде монтиран на мястото си. Не сочеше накъдето трябва.
От два века Луис не се бе страхувал толкова.
Нали си получих обратно питката!
Сондата летеше… не, беше застинала, а под нея Пръстенов свят се въртеше с над хиляда и двеста километра в секунда.
Системата се е пренастроила. Изолирах този диск от веригата, но не е приела промяната. Не разбирам програмния език на Най-задния. Какво ли още съм оплескал?
Стискаше с все сила…
Дискът се блъсна в шлема на скафандъра.
Не пускаше и не отваряше очи; Все още. Не се чувстваше във форма да срещне когото и да било. След няколко секунди щеше да е невредим и сам в „Гореща игла на дознанието“.
Огромна лапа с остри нокти хвана рамото му и го обърна по гръб.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
УРОК ПО БЯГАНЕ
„Скритият Патриарх“, 2893 г. от н.е.
Кзинтът го издърпа да стане. Луис се задъхваше и трепереше. Новака не можеше да говори с него, докато шлемът беше на главата му, и човекът много се зарадва на това.
Беше на „Скритият Патриарх“ близо до кърмата.
Още една проклета, зашеметяваща изненада. Бе оставил дългия километър и половина кораб край река Шенти. Как грамадният съд се е озовал тук?
Младият кзинт упорстваше да го попита нещо. И държеше… По дяволите! Луис рязко смъкна шлема от главата си.
— Обикалях по кърмата — обясни Новака, — когато това се появи върху прехвърлящия диск. Дар преди да ни гостуваш? Риба ли е?
Луис пое от ръцете му блюдото сашими. Резенчетата сурова риба сега изглеждаха подути и хрупкави.
— Била е за малко във вакуум — поклати глава той. — Имаше ли и една питка?
— Оставих я да продължи по веригата. Луис, вониш на ужас.
Ама какво правя тук?
Само след няколко секунди можеше да е в безопасност, да се върне в „Гореща игла на дознанието“. И да се пъхне в безтегловността на спалните плоскости, за да се отърве от това треперене, да прогони влудяващия страх и да осмисли какво бе научил, а какво — не.
Новака обаче го видя. Ако убеди кзинта да си затваря устата… „Как пък не!“ Пазителят е изучавал издайническите реакции на тялото му половин година. Новака не би успял да скрие нищо от него, дори да се опита.
Затова само промърмори:
— И мъртвец може да надуши ужаса ми… — Пусна върху палубата шлема и обогатителя на въздух и започна да дърпа циповете. — Въобразявах си, че налучках как се управляват прехвърлящите дискове. Само че сбърках! О, да, марсианците пък бяха ми приготвили хубавичка клопка. Едва не ме довършиха, признавам.
Полуплешива глава на хлапе надникна от един люк. Аха, от расата на Строителите. Очите на момчето се изцъклиха от изумление, след миг вече се бе скрило.
— Марсианците ли? — повтори Новака недоумяващо.
Луис сваляше скафандъра.
— Остави това. Трябва да изгоря малко енергия. Добре ли тичаш?
Кзинтът се наежи.
— Надбягах баща си, след като се сражавахме.
— Добре, тогава да се надбягваме с теб до носа на кораба.
Новака нададе мяукащ вопъл и се втурна напред. В този миг нагънатият скафандър още беше омотан около глезените на човека. Като чу дивия врясък, мускулите му се сковаха и той тупна на палубата.
Великолепен боен вик! Съскайки древни проклятия и ругатни, изрита скафандъра настрани, претърколи се и побягна. Още виждаше кзинта и отбеляза, че младокът тича доста по-бързо от него. После Новака се скри зад някаква надстройка.
Луис бе живял на кораба почти две години. Не вярваше, че може да се залута тук. Понесе се бясно напред, състезавайки се всъщност със самия себе си. Имаше да измине километър и половина до носа.
— Луииис!…
Слаб необичаен глас някъде отвисоко… Кукловодът се бе покатерил на наблюдателница върху мачта.
— Здрасти! — изрева Луис.
— Почакай!
— Не мога!
Ах, колко добре се чувстваше…
Към него се спусна плътна сянка. Той не забави крачка. Тъмният силует се изравни с бягащия — товарен диск от Ремонтния център, но със заварени по периферията перила.
— Не ми се пречкай! — подвикна човекът. — Състезавам се.
— Не те разбирам.
— Това не е… тест за интелигентност.
— Как си?
— Прекрасно. Не мога да се ориентирам. И съм жив! Най-заден… не използвай… диска на Монс Олимпус. Марсианците… още ги има там… са го превърнали… в капан.