Вдиша дълбоко и издиша докрай. Вкус на сол във въздуха. Чудесно! Белите му дробове се справяха с предизвикателството, краката също. Затича по-бързо.
— Пак ще го направят — добави разсъдливо.
— О, и аз мога да участвам в тази игра. Ами ако пусна друг диск в океана и започна да прехвърлям вода на Монс Олимпус?
— Защо ме питаш? Не изтребвай… никого. Може да ти бъде… полезен по-късно. Нали затова… не сте погубили… кзинтите?
— Общо взето, прав си — съгласи се кукловодът. Едноока глава се обърна към оранжевото петно, прекосяващо лудешки средната палуба. Новака…
— Луис, за щастие си се събудил точно навреме. Имам много да ти разказвам.
— Къде е Брам?
— Готви вечерята ни.
Главите се събраха и се зяпаха взаимно. Нима Най-задния се шегуваше? Може би така се смееха кукловодите?
— Брам има извънредно остро обоняние — добави двуглавият.
— А как върви танцът? — сети се Луис.
— Танцът ли? Продължава без мен. Луис, ужасно ми омръзна да използвам твоя рециклиращ робот! Дори нямах време досега да променя програмите.
— За което съм ти… благодарен.
Дръж се нехайно! Щом пазителят не се доверява на Най-задния дотолкова, че да го остави да си прави привичните упражнения и да използва тоалетните удобства…
Току-виж кукловодът вече е готов отново да стане господар на живота си.
Горната средна палуба свърши. Провираше се по коридори, качваше се и слизаше по стълби. Кзинтските стълби бяха твърде стръмни, с раздалечени стъпала, но той фучеше по тях като орангутан, натъпкан с допинг. Все очакваше да задмине някъде Новака или нещо по-лошо — кзинтът да му се нахвърли от някоя ниша. Стремеше се да минава по високи места.
Мислено се опитваше да състави къс маршрут, по който да заобиколи градината. Не, щеше да загуби време. В края на поредния коридор стигна до десетина дървени стъпала и те го отведоха до върха на стена. Притича по нея, за да избегне ограда от големи бухнали жълти кълба с внушителни тръни. После скочи от три метра в пръстта.
Някога тук бе имало кзинтски ловен парк. Две години Луис и двамата потомци на Строителите се бяха грижили за растенията, защото завариха подивяла джунгла. Най-вероятно в нея са пасти стада за екипажа от кзинти. Отдавна ги нямаше, човекът не очакваше и сега да завари животни.
Новака не се мяркаше никъде.
Корабът имаше осем великански мачти и безчет платна, а макарите за вдигането, свалянето и обръщането им бяха по силите само на кзинт. Или на пазител, да речем. Стигна до предната мачта с наблюдателница. Дишаше тежко, усещаше краката си като полусварени спагети.
Някой го чакаше на носа.
Луис изпсува наум. Не му достигаше въздух, за да говори. След секунда разпозна пазител.
Тръгна със спокоен ход към него. Брам стоеше като статуя. Дори не личеше дали диша.
— Май ти победи! — изграчи Луис.
— Нима с теб се надбягвахме?
Брам нямаше как да научи, че се е появил още някой, освен ако хлапето го е намерило в кухните… Или е чул тропота по палубите и също се е втурнал към носа.
— Все едно — завъртя глава човекът. — Имах нужда от това натоварване.
Пред него се откриваше планинска верига със съвсем неземен вид. Раздалечени конуси с различна височина се простираха вляво и вдясно. Без да вижда хоризонт, не успяваше да прецени истинските им размери. Повечето се издигаха достатъчно, за да са заледени върховете им, но надолу ги изпъстряха петна във всевъзможни оттенъци на зеленото.
Чак сега съзнанието му догони очите — проумя какво се извисява над планините. Ами че те бяха мънички!
Я да видим. Страничната стена е висока хиляда и петстотин километра. От трийсетината конични възвишения, които виждаше, повечето приличаха на дребни подножия, но поне пет-шест далеч надхвърляха по ръст Еверест.
Най-задния долетя спокойно върху товарния си диск. Зад него се показа и оранжево туловище.
Кзинтът едва се влачеше. Нямаше никакви сили.
— Благодаря ти, Новако — каза Луис. — Имах отчаяна нужда от това състезание. Така врях и кипях от адреналин, че би ми стигнал за цяла война.
Кзинтът заръмжа пресекливо:
— Моят баща… ме остави… да го победя… Не искаше… да ме убива.
— Тъй ли…
— Ти как… ме задмина?
— Сигурно успях някъде в градината.
— Как?
— Брам, предполагам, че знаеш за ловците-бегачи?
— Това понятие не ми е известно — отвърна пазителят.
— Ясно. Новако, повечето хищници се хвърлят върху изпраната жертва, но се провалят девет от десет пъти. Когато плячката им се изплъзне, търсят си по-бавна. Малко месоядни животни си набелязват жертва и я гонят, докато я повалят. Вълците обаче го правят. И хората. Големите котки в моя свят не са ловци-бегачи. И кзинтите не са. Твоите праотци са се научили постепенно, че е по-благоразумно да проследят и издебнат врага, за да не им досажда по-късно, но това вече е гласът на цивилизацията в главите им. Еволюцията не е смогнала да ви промени достатъчно…