— Значи вонята на ваше гориво ще ни отърве? Но няма ли да попаднем в друг капан? Ние чували много за вас, Народ на машините, за ваша империя. Скланяте други раси да прави гориво за ваши коли. Но те научават се да пият него. И вече не иска работи и играе, не знае друго в живот, освен гориво. Накрая умира млади.
Вала се засмя кисело.
— Същото ще те сполети и от уханието на вампирите, но още преди да си вдишал и издишал стотина пъти.
Все пак Търл й напомни за нов проблем. Ами ако стражите се замаят? Как ще стрелят с арбалетите, когато вампирите ни доближат отвсякъде?
— Гориво ли е най-добро? Да опитаме билки със силен дъх?
— Къде ще ги набереш?! Имам спирта сега, а не утре!
Търл се завъртя на пети и започна да реве оглушителни заповеди. Повечето мъже бяха по стената, но жените се разтичаха. Тутакси се появиха с множество парчета плат в ръцете си и се покатериха горе. Вала чакаше, едва-едва сдържайки нетърпението си.
Вождът я подкани:
— Ела!
Влезе в пръстена постройка, втората по големина в селището.
Покривът беше от опънато платно. Вътре имаше високи купища суха трева и какви ли не други растения. Смесица от хиляди аромати. Търл смачка едно листо под носа й и тя се отдръпна рязко. Помириса по-предпазливо следващото. После още едно.
— Опитайте всички — посъветва го, — но не пренебрегвайте и спирта. Ще проверим кое е най-подходящо. Защо ги съхранявате?
Вождът се разсмя.
— За по-приятен вкус, а от ей това мляко на жени става добро за малките. Да не мислиш, че ние дъвче само трева? Ако е повехнала или кисела, трябва добави нещо.
Той събра колкото можа в ръцете си и излезе с гръмогласни викове. Вала си каза, че сигурно би го чула дори ако още се намираше в Средищния град. Взе си шишето и се покатери след него на стената.
Горе бойците не мърдаха от местата си, но жените щъкаха сред тях и разпределяха натъркани с билки или намокрени със спирт кърпи. Вала спря за миг една особено едра и решителна великанка.
— Мунуа?
— Валавиргилин, те с миризма ли убиват?
— Така е. Не знаем кой аромат предпазва най-добре. Някои вече имат кърпи със спирт. Оставете им ги, раздайте онези с растенията на останалите. Ще видим какво ще стане.
— Ще видим кой умре и кой живее, а?
Вала продължи нататък. Стъпваше малко неуверено заради спиртните изпарения, но можеше да се справи с това състояние, пък и кърпата вече беше почти изсъхнала.
Отдавна познатото ухание на похот и смърт гъделичкаше носа й и сякаш се просмукваше полека в мозъка.
Бойците от племето на тревопасните великани още й изглеждаха като неподвижни сенки сред трескаво обикалящите силуети на жените. Само че бяха по-малко отпреди.
И жените виждаха добре какво става, разнасяха се писъци на ярост и ужас. Три-четири от тях се втурнаха надолу по пръстената рампа, като викаха оглушително Търл. Една обаче се понесе със стон в другата посока — към окосеното поле.
Вала минаваше покрай оцелелите досега защитници на селището, сипвайки спирт върху кърпите им. Чудеше се дали и билките ще опазят някого. Е, поне миризмата им беше по-трайна.
Навсякъде около стената се мяркаха бледи човекоподобни силуети. Не различаваше никакви подробности, но лесно си ги представяше, особено с раздразненото от уханието въображение — великолепни, неустоимо привлекателни видения.
Промъкваха се по-наблизо. Но защо оръдията бяха замлъкнали? Стигна до колата на Антрантилин. Качи се на страничната стъпенка.
— Ант?
Нямаше никой. Тя се покатери на товарния корпус. Никакви следи от борба, нито повреди. Спътниците й просто бяха изчезнали.
Намокри пак кърпата си и чак след това се зае с оръдието. Една групичка вампири се бе скупчила много удобно в посоката на въртенето. Може би около Ант, Форн или Химп? Все едно. Стреля и видя как половината твари изпопадаха върху късите стръкове на тревата.
По-късно през нощта някой зашепна настойчиво:
— Антрантилин?
— Няма го — отвърна, но не чу гласа си и кресна: — Няма го! Аз съм Валавиргилин!
И нейният вик, и този на мъжа до колата звучаха приглушено след страшните трясъци на оръдието.
Време беше да премести колата. Тук вампирите се отдръпнаха, явно разбрали, че не бива да припарват до стената. Може би щеше да намери по-непредпазливи жертви другаде? Оръдията бяха ненужни надясно и в посоката срещу въртенето. Там стрелите от арбалетите се носеха с вятъра и улучваха надалеч.
— Аз съм — Кей. Всички ли са изчезнали?
— Да.
— Боеприпасите ни свършват. Ти как си?
— Имам още много.
— До сутринта няма да ни остане никакво гориво.
— Вярно. Аз раздадох всичко на жените и им обясних какво да правят. Мислех си… Дали да не научим онази Мунуа да стреля с оръдието?