— Старша, само това не! Трябва да си пазим тайните!
— И без това нямаме време да я учим.
Главата на Кей се подаде в оръдейната куличка. Хвана буренце с барут и го надигна, пъшкайки.
— Връщам се да си върша работата…
Той впи поглед в нея, вцепенен. Буренцето падна от ръцете му. Вала се плъзна надолу и се притисна о него.
— Трябваше пак да намокря тази кърпа — промърмори и после в главата й задълго не остана място за мисли.
Кей, а не тя, се отдръпна по някое време и скочи в калта. Валавиргилин се хвърли след него, за да го задържи. Той обаче разкъса ризата й, извъртя се в силните й ръце и след миг-два опря единия парцал в лицето й, а с другия закри носа и устата си.
Тя вдиша дълбоко и се задави.
— Така е по-добре.
— Аз се връщам при своята кола — каза Кей. — Ти ще трябва да се оправяш сама с оръдието тук.
— В такива обстоятелства… — вдигна рамене Валавиргилин. — Няма ли да е прекалено опасно за теб да си сам?
— Ще рискувам.
Тя го изпроводи с поглед.
Не биваше. Никога! Не биваше да го прави с друг. Съзнанието й, самото й „аз“ бе потънало във вълната на похотта. Какво би си помислил Тарб за нея?
Но с Тараблиляст преживяването никога не беше толкова завладяващо.
Вече се опомняше. Нали си имаше партньор?
Вдигна кърпата към лицето си. Спиртът сякаш проникна направо в главата й и я проясни… Или беше илюзия? Огледа стената. Твърде малко бяха останали от едрите сенки. И бледите силуети отвъд като че бяха нарядко, но все пак наближаваха. Пееха, зовяха, скупчени почти под колата.
Вала се качи в куличката и зареди оръдието.
ВТОРА ГЛАВА
СЪВЗЕМАНЕ
Небето светлееше, малко по-бледо към посоката на въртене. Песента бе стихнала, а и Вала от доста време не чуваше звън от тетиви на арбалети. Не откриваше вампири, по които да стреля.
Ужасяващата нощ се изниза незабелязано.
И да е била толкова изтощена друг път, изцеденият й мозък явно не е съхранил спомена. Ето го и Кейуербримис.
— Остана ли ти шрапнел?
— Малко. Тъй и не стигнахме до стрелба с чакъл.
— Когато се върнах при колата, Барок и Форн ги нямаше.
Вала си разтърка очите. Какво да каже?… Уондернотий и Сопашинтей се довлякоха при тях.
— Ама че нощ! — промърмори Уонд.
— На Чит тия песнички май му допаднаха прекалено — подхвърли Спаш. — Бяхме принудени да го вържем. Струва ми се, че сипах твърде много спирт на кърпата му. Сега спи, както аз бих се отнесла, ако… — тя обви тялото си с ръце, сякаш мръзнеше — … престана да треперя.
Хм, сън. Само че няколкостотин мъжкари от ордата на великаните очакваха…
— В момента не бих понесла ришатра — измънка Вала.
Стараеше се да прогони спомена за случката с Кей. Можеше да има неприятни последици.
— Отспете си в колите — реши Кейуербримис. — Поне засега. О, здравейте…
Ръката му хвана рамото й и я завъртя полека. Имаха си компания. Деветима великани; сред тях изпъкваше сребристата броня.
— Вие как, хора от Народ на машините? — попита Търл.
— Останахме половината — сдържано отвърна Вала.
— Изобщо не очаквахме да са толкова много — намеси се и Уонд. — Въобразявахме си, че нашите оръжия ще се справят с всяка опасност.
— Пътници ни казвали, че вампири примамва с песен жертви към гибел.
Кей поклати глава.
— Половината от мъдростта е да се научиш как да забравяш научените заблуди.
— Не знаели кой наш враг. Ухание! Как можели да се досетим? Но прогонили вампири! — избоботи вождът. — Ще подгони ли тях през трева?
Уонд вдигна раздразнено ръце към небето и се отдалечи.
А Вала, Кей и Спаш се спогледаха. Щом великаните още имаха сили да мислят за битки… От Уонд нищо не можеха да очакват в момента, но все някой трябваше да защити честта на Народа на машините.
Затътриха се след бойците по окосеното поле.
Две голи тела се размърдаха в подножието на стената. Към тях се завъртяха пистолети и арбалети. Други ръце припряно наведоха оръжията надолу, чу се гръмката забрана за стрелба, изревана от Търл. Не бяха вампири. Грамадна жена и доста по-дребен мъж си помагаха в изправянето.
— Барок!
Лицето на Сабарокареш беше отпуснато, дълбоко стаеният ужас изобщо не стигаше до очите му. Зяпаше Валавиргилин като че ненадейно се бе озовал срещу призрак. Полуобезумял, преуморен, окалян, но жив.
А аз си мислех, че от моята умора няма повече… Вала го тупна по рамото. Но къде ли беше дъщеря му? Не попита, а промълви:
— Сигурно си струва да чуем твоята история. По-късно и за нея ще имаме време.