— Нарушихте уединението и почивката ни — промърмори заядливо.
— Не спяхте. Устройството за наблюдение, което пренесохте на такова огромно разстояние, е наше. Ще беседваме ли, или предпочитате да го отложим за по-късно?
Някой потропа по дървената стена до опънатата кожа на вратата.
— Теегр? Усърдия?
— Флуп! — изръмжа той. — Влизай!
Появиха се Дженауил и Барей, а около тях се разнесе миризма на кръв.
— Ние чули гласове — обясни младата жена, — иначе щели остави това пред врата. Наричаме го гуил. Скрийпу убил него за вас.
Гуилът се оказа едър гущер. Краят на опашката му още се гърчеше.
— Навреме идвате — увери ги Тегър. Опипа влечугото. Кожата му беше като броня. Налагаше се да го одерат. На светлината в паяжината и чудовищата в нея той каза: — Говорите и с Дженауил и Барей от Висок чукар. Те знаят онова, което ние тепърва научаваме. Дженауил, Барей, най-сетне се запознаваме с Луис Ву.
Както дремеше, подпрял брадичка на медицинския комплект, Луис Ву долавяше отстрани собствения си глас.
— Чувате думите ми, а виждате моите помощници Брам и Живеещия в паяжината. Досега мълчахме, защото имаме врагове.
— Ние пък сме Уорвия и Тегър — отвърна висок непознат тембър. Човекът отвори очи и видя червенокожите изтребители на вампири. — Защо се отказахте от мълчанието си?
— Необходимо ни е да чуем отговорите на немалко въпроси.
Той тръсна глава и се опомни — неговият глас излизаше от една от устите на Най-задния. Обади се планинецът:
— Трябва да ви покажем тайното огледало, прохода през стената и всичко друго, което пожелаете да видите.
— Благодарим ви. Готови ли сте да минете през прохода по наша молба?
Стреснатата Дженауил подскочи.
— Не! Там има вишнищий…
Преводачът се запъна, преди да подбере съответстващата дума „пазител“.
Луис реши да си затрае. Чувстваше се омекнал и глупав, а болката само се бе притаила и ако не внимаваше, щеше да я изпита отново. А и какво биха си помислили събеседниците пред мрежовото око, ако чуят двамина Луис Ву?
— Кажете ни онова, което знаете за пазителите — помоли кукловодът.
— Те са два вида. Онези, дето някога принадлежаха към нас, се стремят да ни закрилят, но са подчинени на пазителите от равнината…
— Възможно ли е да говорим с някой пазител, живял преди във Висок чукар?
— Едва ли. Твърде трудно е да опазим тайните си от пазителите-господари. Веднага ще открият, ако някой от слугите им се появи сред нас. Но ще попитам.
— А Шепот ще желае ли да беседва с нас?
Това пък как го измисли?
Червенокожите се спогледаха и жената отсече:
— Няма да поиска.
— Какво ще ни кажете за Шепот?
— Нищо.
— А какво има отвъд прохода?
— Според нас отвъд е пълно с отрова — вдигна рамене Барей.
Дженауил добави:
— Пазителите обличат одеяния, които ги покриват целите, когато минават през прохода. Носят и множество инструменти. Според мълвата градят нещо чудовищно грамадно там.
Уорвия подхвърли:
— Луис Ву, само обединената мощ на нощните хора успя да премести дотук твоята бронзова паяжина. Щом се стъмни, поговори с тях.
— А кога ще се стъмни?
— Скоро — успокои ги Дженауил. Кукловодът изсвири като квартет от контрабаси.
— Чу ли всичко, Луис? — озърна се Брам.
— Не от самото начало. Най-заден, бива те да наподобяваш гласа ми, но имаш нужда от по-свестен грим…
— Луис Ву е вашнещ. Магьосник. Затова не се показва, а уродливите му слуга говорят от негово име.
— Схванах. А коя е Шепот?
— Ана — обясни пазителят. — Видях на запис как водеше червенокожия пастир. Използвала е пътешествието на мършоядите за прикритие.
— „Шепот“ й подхожда — подсмихна се Луис.
Най-задния престана да се взира в екрана за момент.
— Луис, според теб къде е Шепот? И ще се намеси ли?
Човекът зарея поглед към седящите пред мрежовото око, В кръвта му нямаше достатъчно обезболяващи, за да се унесе…
— Брам, единствено ти би могъл да прозреш намеренията й.
— Вярно е.
— Твърде замаян съм, за да мисля. И ми се ще повече да не ми отнемате гласа.
— Както желаеш — промълви кукловодът.
Уорвия дереше гуила с нож. Тегър побърза да каже:
— Ние, червенокожите пастири, можем да се храним само с месо от току-що убити животни. Може би ще ви е неприятно да гледате.
Уорвия наряза трупа и подаде голямо парче на спътника си. Планинците се вторачиха в тях изумени, но и с погнуса. Червенокожият се питаше защо още седят тук — окото отново се бе превърнало в мъртва бронзова паяжина.