Склонът й просветваше.
— Как става? — учуди се червенокожият. Жената се засмя.
— Аха, нощни хора не казали всичко на вас! Слънчеви огледала пращат тайна азбука, която знаем ние и мършояди. Така пренасят вести от планина на планина, също от равнина и обратно.
Ето какво било решението на загадката! Отдавна си казваше, че нощните хора знаят твърде много за времето, за Здрачното леговище и за бронзовата паяжина.
Четиримата мъже Отново вдигнаха окото на Луис Ву.
— Сега ние заобикаля тази канара — обясни Сарон — и продължава нагоре.
— Двамата с Тъжната флейта обсъждахме вашето затруднение — изрече Арфиста на пресекулки — и като че ли измислихме как да ви избавим от него. Тегър също бе размишлявал унило.
— Все едно да те смажат два налитащи бивола. Ако отидем надалеч, обричаме децата си на безплодие. Ако останем прекалено близо до племето на Гинджерофър, ще слушаме всякакви приказки за себе си.
— Набиваме се на очи — въздъхна Уорвия, — навсякъде вече ще ни разпознават. Щом гостите в избраното от нас племе започнат да разправят за изтребителите на вампири, които се научили и на ришатра, всички ще зяпат нас.
Арфиста се хилеше така, че се показваха широките му зъби.
— Има старо предание! Някога всички раси се придържали към обичая да си избират партньор завинаги. Никой мъж дори не поглеждал друга жена, освен своята, а и тя не шарела с очи. И при сблъсъците на расите неизменно започвали войни. Но се появили двама герои, които знаели, че хората могат да живеят и другояче. Измислили ришатрата и така спрели поредната война. После тръгнали да проповядват доброто…
— Наистина ли има такова предание?! — ахна Уорвия.
— Е, още не, но…
— Тъй ли?
— Нощните хора подбират с кого да говорят, но и не мълчат винаги. Видяхте слънчевите огледала. Ето как беседваме. Известно ви е и че всеки нов жрец трябва да научи как да постъпва с мъртъвците от своята раса. Затова жреците не ни отбягват и се вслушват в думите ни.
Стръмнината ги затрудняваше все повече, пухтяха немощно.
— Ще пуснем преданието от няколко посоки — продължи Тъжната флейта. — Ще подскажем, че само неколцина старци го помнят. При всяка раса то ще се отнася за нейни си герои, които измислили ришатрата и оставили войните в миналото. Подробностите ще се различават, разбира се. И когато се разчуе предание, в което героите са червенокожи пастири, намерили съюзници срещу вампирите…
— … то ще е само поредната измислица — ухили се Тегър. Позволи си да повярва, че са намерили изход. — Уорвия, какво ще кажеш?
— Може и да ни провърви. Струва си да опитаме. Защо да не мамим другите, любими, щом няма да се лъжем помежду си?
Един зъбер, по-висок от което и да е здание във въздушния град, се бе разцепил по средата. Планинците ги поведоха през пролома. Скалата беше нашарена на пъстри ивици.
— Лед направил това — каза Деб. — Вода се просмуква в камък. Замръзва. Пак се топи и пак замръзва.
Мразовит вятър свиреше в теснината, проникваше и под дрехите. Изгаряше очите. Тегър вървеше слепешком след Уорвия, която също се тътреше, стиснала клепачи.
Голяма длан се опря в гърдите му и го спря. Той поотвори очи, за да погледне.
Най-сетне имаше къде да се скрият от вятъра — в скалата навлизаше дълбок тунел. Но всички се свираха в края на пролома; оттук се виждаше само входът, към който водеше пътека от натрошен камънак.
Барей се обади за пръв път.
— Теегр, това не подслон.
— Защо? Да не би вътре да се крият чудовища?
— Правилно разбрал. Има вишнищий.
Обърнаха бронзовата паяжина към тунела и я подпряха изправена. Сарон попита:
— Луис Ву, виждаш ли?
— Ами да, но не много добре — отвърна паяжината. — Колко дълбоко е онова чудо?
— Мислим, че минава през цяла планина. Никой от нас не стигал до края.
— А влизали ли сте изобщо?
— Почти всички от Висок чукар — увери го Деб — и стотина гости от балони крили се вътре, когато започнала Смъртна светлина. Излизали на лов само нощем. Когато Смъртна светлина свършила, нас прогонили и забранили да се връщаме.
Глас с придихание помоли:
— Опишете ми тези вишнищий.
Тегър и Уорвия се спогледаха. Говореше онзи вашнещ от паяжината — Брам, но им напомняше за Шепот…
— Вишнищий се грижили за нас — започна Деб, — обаче ние никога не виждали тях.
— Нито веднъж?!
— Но се случвало някой от нас да се загуби. Имало предел докъде можем влизаме в тунел. Ние знаели, че там дебне смърт, но гибел чакала нас и навън.
— Не можехте ли сами да си построите убежища? — неуверено попита Луис Ву. — Всяка скала ой спряла радиацията… тоест Смъртната светлина.