— И това знаели. Вишнищий казали: „Крийте се в пещери.“ Но как трябвало направим къщи от камъни? Нали планина се тресе? Щяла да ги срути върху наши глави.
— Моите помощници ми показват картина на онова, което се намира десетки пеши преходи над вас. Деб, невероятно е колко подробности можеш да видиш, ако гледаш отдалеч. Планината, на която живеете, е като конус с отсечен връх, но при тунела прилича на пясъчен замък, струпан до стена с подаваща се от нея тръба.
Всички чакаха търпеливо Луис Ву да каже нещо по-смислено.
— Ъхъ, не ме разбирате… Исках да ви обясня, че тунелът е по-стар дори от планината, а и много по-здрав от нея. Обзалагам се, че е направен от скрит. Планината постепенно се сляга под собствената си тежест, но тунелът си остава на мястото и онези вишнищий непрекъснато копаят, за да не се затрупа входът. Ще ми покажете ли вътрешността му?
— Не! — отсякоха в един глас Барей, Сарон и Дженауил.
— Нас прогонили! — напомни разтрепераната Деб. — Ако пак ни видят, ще умрем!
— Тук сме на трошен камък — по-спокойно продължи Сарон. — Не оставили следи, нито миризма. Ако някой вишнищий научи, че донесли това, ние все едно мъртви.
Арфиста обаче възрази:
— Толкова надалеч пренесохме окото на Луис Ву само за да види толкова малко!
— Няма какво направим. Харийд, ти върви след нас. Ако откриеш следи, махни ги…
— Оставете тук паяжината — изрече нов глас.
Деветимата хуманоиди се смръзнаха. Тегър не виждаше десети. И… макар да не говореше нито Шепот, нито пазителят Брам, незнайният натрапник леко фъфлеше като тях.
Планинците безшумно се отдръпваха през пролома. Тегър и Уорвия вървяха след тях. Водеха мършоядите, които бяха почти слепи и с шапки на главите си. Оставиха бронзовата паяжина подпряна на скалата и не се озърнаха нито веднъж.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
КОЛИЪР
В каютата за екипажа на „Гореща игла на дознанието“ едва-едва се побираха четирима: Брам, Най-задния, Луис Ву и Новака, който още лежеше в грамадния черен ковчег на автолечителя, заел мястото на някогашния кът за упражнения. Тримата будни използваха поред едни и същи баня и кухня.
Стараеха се да не си пречат. Кукловодът се пъхаше за почивка между спалните плоскости, човекът пък нямаше нищо против това. Преместиха товарните дискове с медицинския комплект до водното легло, където той се изтягаше на свой ред.
Сега обаче седеше, скръстил крака върху податливата гъвкава повърхност, дъвчейки нещо хрускаво и лишено от калории. Скуката го изкушаваше да преяжда. Може би в кръвта му имаше и излишни количества обезболяващи вещества.
Брам не го пускаше да се разкършва сам в дока на совалката, а Луис Ву се чувстваше достатъчно оздравял, за да има нужда от движение. Предложи на пазителя да идва с него, за да го научи на йога или дори на някои бойни похвати. Брам отказа. Искал да бъде тук, когато…
Какво ли очакваше да се случи, дяволите го взели? Два дни почти не откъсваше поглед от съсипаната сонда. Екранът, който закриваше отчасти останалите шест… не, само пет като нея, я показваше как си лежи върху магнитно-левитационната транспортна система.
Луис започваше да изпитва непоносимост към затворени пространства. Вляво и вдясно виждаше чернилката на изстиналия базалт. В космоса поне щеше да има звезди; и безкрая на Вселената, ширнал се навсякъде около него.
Е, да му се не знае, можеше да ги зяпа и в момента!… Едното мрежово око беше напръскано върху трасето и показваше именно космическа гледка през фракталната си дантела.
В друг екран откраднатото мрежово око се местеше по тунел с гладки стени. Спря за няколко часа пред въздушен шлюз, после мина през няколко люка. Мяркаха се, макар и за малко, купища странно оборудване. Тъй и не видя кой го пренася, нито пък отново чу гласа с придиханията.
Обърканите екрани в пилотската кабина направо му кръстосваха очите. В един играеше графика като друсана от земетръс планина. Изобщо не се досещаше за смисъла й. Появяваха се записи: Висок чукар се стрелкаше под прелитаща сонда, която после маневрираше, докато бъде разбита от ослепителен лъч, след това пазителят умираше отново с разпорен скафандър.
Но около унищожената сонда на трасето не се случваше нищо. А Брам си стърчеше и се взираше като мрачна фигура от картина на Салвадор Дали.
Луис затвори клепачи и се свлече на водното легло…
Само миг по-късно се ококори отново. Бе доловил с ъгълчето на окото синкавобял светлинен удар.