Забавянето обаче се оказа гибелно. Едрият се стовари отгоре му, удари с ножа по китката на вампира, после съсече замахналия към лицето му крак, сряза втората ръка, втория долен крайник…
Брам пльосна безпомощно с разпрани сухожилия.
А нападателят пак не се виждаше никъде. Обади се от сенките на търговското наречие, както го знаеха в Града на тъкачите, но с обичайното за пазителите придихание. Преводачът на Луис не се запъна и за секунда.
— Косматият, не доближавай засега. Ще бъдеш удовлетворен накрая. В момента е най-добре да поговорим.
Зашеметеният кзинт се подпря на ръце и седна.
— Луис?…
Ако вторият пазител още се боеше от Брам, това важеше и за човека. Реши да не мърда от мястото си.
— Новако, не се намесвай. Аз го доведох тук.
— Вярно е — потвърди едрият. Стените отразяваха гласа, тъй че не се знаеше откъде точно звучи. — Защо го направи, Луис Ву?
Брам лежеше в локва кръв. Не се и опита да превърже раните си. Не посягаше към оръжията. Луис предположи, че каквото и да направят за него, вампирът ще престане да се храни и ще умре. Пазителите губеха желание за живот, ако бъдат обезсмислени стремежите им.
Луис подвикна към мрака:
— Ти си Ритмотвореца, нали?
— Ти пък си Луис Ву, който кипна цяло море. Защо ти хрумна да превърнеш един нощен човек в това?
Брам се намеси.
— Времето ми свършва. Мога ли да взема малко от твоето? Ела насам. Кълна се, че нищо не те заплашва. Луис, Ритмотвореца зададе моя въпрос. Защо включи прехвърляща линия за един мършояд, когото дори не си виждал с очите си?
— Извинете ме за секунда… — измънка човекът.
Пак го мъчеше проклетото ухание на цветя. Изобщо не се надигна от пода, само поглаждаше смъдящото си рамо.
— Брам — започна той, — вече знаеш защо реших, че ти и Ана сте неподходящи да властвате в Ремонтния център. Не те чух да възразяваш. Нека изложим доводите си пред Ритмотвореца и той да отсъди кой е прав. Съгласен ли си?
Мълчание.
— Ритмотворецо, разгледа ли скелета?
— Да.
— Нарекох стария пазител Кронос. Бил е от твоите предшественици. Мисля си, че дори Брам разбра какво означава това. Кронос е имал осемдесет хиляди фалана да насочи развитието на своите потомци в желаната от него посока. Създал империя, скрепена от съобщителна мрежа, по цялата Дъга…
— Пръстена. Светът е пръстен — поправи го сдържано Ритмотвореца.
— Почти невъзможно е да си представим каква площ е обхванала размножителната програма на Кронос. Нощните хора сигурно са десетки милиарди. И всички сте от една и съща раса, а вампирите не са. Кронос ви е превърнал в идеалните пазители.
— Вече виждам възможности за още някои подобрения — осведоми го мършоядът.
— Нима? Брам пък е пазител, произлязъл от една разновидност вампири. Имаме изобилие от записи. Ще се убедиш, че си безспорно по-висш от него. По-голям мозък. По-гъвкава приспособимост. Разчиташ не толкова на рефлексите си, колкото на способността да избираш. Брам, някакви възражения?
— Той ме победи, какво да обсъждаме? Естествено е да бъде по-умен, щом и като размножител се е отличавал с разум. Но, Луис, той не знае нищо. А нашествениците са наблизо. Длъжен си да го научиш!
— Това ми е ясно…
— Няма значение, че ще нарушиш договора си с мен. Трябва да го обучиш по-бързо. Ритмотворецо, ти се доверявай на намеренията му, но се съмнявай в неговата логика. Учи се и от Живеещия в паяжината, ала не му вярвай, преди да ти предложи договор.
— Може ли и аз да кажа нещо? — нетърпеливо го прекъсна Луис.
— Говори.
— Ритмотворецо, пазителите могат да причинят страшни беди, когато се сражават помежду си. Брам и партньорката му отстраниха един проблем. Сега пазителите по страничната стена са планинци. Нека да си останат там. Ще ти обясня защо, когато… — Ох, ароматът! — … се върнем в кораба. — Ами да, това е дървото на живота! — Ритмотворецо, измъкни ме оттук. Не бива да оставам повече!
— Луис Ву, ти си прекалено млад, за да реагираш на миризмата, която изпускат корените. А и тя е слаба.
— Не, твърде стар съм! Корените ще ме затрият! — Застана непохватно на колене. Не можеше да движи дясната си ръка. — Предишния път, когато ги надуших, едва ми се размина.
Стана с помощта на Новака и се повлече към прехвърлящия диск.
Веднъж вече бе надмогнал пристрастяването към жицата. Потисна влечението и към дървото на живота. Е, да, миризмата наистина беше по-силна преди единадесет години. И само отказал се от токоманията човек би намерил сили да се откъсне от нея.
Пръсти като нанизи от орехи хванаха китката му.