Събуди се прегладняла, ароматът на печено месо гъделичкаше приятно ноздрите й. Побърза да слезе при палатката.
Завари там събирачите и своите спътници. Първите пече бяха излизали за всекидневния си лов. А Барок и Уонд се възползваха от запаления огън, за да опекат хляб от местната зърнена трева.
— Ядем по четири, пет, шест пъти на ден — каза й Силак. Чувал съм, че вие хапвате само по веднъж. Тъй ли е?
— Да, но се тъпчем до пръсване. Тук намирате ли достатъчно месо за себе си?
— Когато вашите мъже дойдоха, нашите отидоха да търсят още. Каквото виждаш пред себе си, изяж го. Ще има за всички.
Плоските питки се оказаха много вкусни и Вала похвали мъжете. Месото от смирпи също й допадна, макар да беше доста жилаво. Зарадва се, че събирачите нямаха навика на други раси да го натъркват за вкус със сол, билки или разни плодове.
Същевременно се питаше дали тези животинки са подходящи за развъждане и другаде, но скоро се сети за прастарото правило на търговците — любимата плячка на една раса може да се превърне в напаст за втора. Ако няма местни хищници, които да сдържат размножението им, вампирите ще изядат нечии посеви, а после, щом гладът ги отслаби, ще се превърнат в преносител на зарази.
Наистина изяде всичко, което видя. И събирачите, и другите търговци я наблюдаваха развеселени. Силак се ухили:
— Ти много се потруди снощи.
— Пропуснах ли нещо, докато си отспивах?
— Мършоядите са шетали усърдно — увери я Кей. — Между стената и неокосената трева вече няма трупове на великани. Бийдж намери спретнати купчинки кости в тревата. Не са пипали обаче вампирите. Предполагам, че си ги пазят за довечера.
— Много предвидливо. — За великаните бе свършило времето на жалене по мъртъвците, но… — Още по-любезно щеше да бъде, ако бяха прибрали и нашите. Друго случи ли се?
Силак посочи.
Вече не валеше. Под високите плътни облаци се виждаше надалеч в степта. Огромна каруца, теглена от едри животни, се тътреше към укреплението.
Добичетата бяха пет, може би прекалено много дори за толкова внушително возило.
— Ще пристигнат преди здрачаване. Имаш време, ако твоята раса умее да си отспива на пресекулки.
Вала кимна и се качи в колата да навакса пропуснатия сън.
Парум седеше отпред до доста по-дребен червенокож мъж. Още трима от племето на пастирите се возеха под навеса отзад.
Спряха до пролуката в стената. Свалиха нещо голямо от каруцата. Вала примижа от усилие да разгледа почти невидимото. Инстинктите й се пробудиха.
В епохата на гибелта на градовете много въздушни машини бяха нападали по суша. От тях бяха останали също такива извити прозрачни плочи, само че повечето на парчета. Тази изглеждаше непокътната. Кой ли би могъл да познае колко струва?!
Червенокожите я държаха за краищата. На гърбовете им висяха мечове в кожени ножници, дълги почти колкото самите тях. Носеха препаски от боядисана кожа и кожени торби. Жените като че предпочитаха по-ярки цветове. Всички зъби в устите им бяха заострени.
Валавиргилин, Кейуербримис, Мунуа, Търл в бляскавата си броня, Манак и Кориак излязоха напред да ги посрещнат.
— Търл, това е древен илюминатор — тържествено изрече един от червенокожите. — Дар от блатните хора, които не напускат обитаваното от тях място. Умоляват да ги пазим от плъзналата навсякъде напаст на вампирите. Не могат да избягат, защото само блатото поддържа живота им.
Вала забеляза недоумяващия поглед на вожда.
— Познаваме не една такава раса — побърза да го увери тя. — В блата, пустини, планини или гори само с един вид дървета. Коремите им са се променили тъй, че не понасят друга храна. Някои не издържат на студ или на жега, а също и на големи разлики във влажността на въздуха. Дарът обаче е великолепен.
— Така си е. Ще правим каквото можем за блатни хора — заяви Търл. — Тези наши съюзници…
Вождът представи събирачите и търговците, стараейки се да произнася правилно имената им.
— Аз съм Тегър хукай-Тандартал — отговори червенокожият. — Тази е Уорвия хукай-Тандартал. Пътуваме с Анакрин хукай-Уонхурхур и Чейчинд хукай-Карашк.
— Как се отнасяте към ришатра? — веднага се осведоми вождът.
— Не можем да участваме — отвърна Уорвия, без да обяснява повече.
Парум се позасмя и Вала му се ухили. Лесно си представи разочарованието на другите мъжкари от ордата на великаните. Търл изрече каквото изискваше обичаят, но съвсем накратко. Какъв смисъл имаше да се впуска в подробности за навиците на гостите си в ришатра, ако новодошлите не бяха способни да я споделят? Другите червенокожи дори не го слушаха, а се занимаваха с грамадните си добичета и оглеждаха труповете на вампирите върху платнищата.