В пилотската кабина на осакатеното междузвездно возило вееше хладен ветрец. Танцът ставаше по-забързан. Потта се процеждаше в елегантно сресаната козина на Най-задния и се стичаше по краката му.
Екранът показваше не само видимия спектър на светлината. С радар се различаваше огромният залив, по който бяха напластени градовете, издигнати от древните кзинти по брега. Ако се намираше на планета, извивката й щеше да ги скрива от погледа му.
— Ще ми липсваш — изрече Луис.
В първия миг изглеждаше, че Кхмий не го е чул. После той заговори, без да завърти към него оранжевото си туловище:
— Луис, там има владетели, които да победя, и самки, които да родят децата ми. Това е най-подходящото място за мен, но не и за теб. В тези земи хуманоидите са роби, пък и не са точно от твоята раса. Ти не бива да идваш, а аз не мога да остана.
— Че казвал ли съм друго? Ти тръгваш, аз оставам. Но ще ми липсваш.
— Противно на онова, което ти подсказва разсъдъкът.
— Ъ-ъ…
— Луис, чух да разказват нещо за теб преди много години. Много ми се иска да науча дали е истина.
— Питай.
— Когато се завърнахме в световете си и предадохме на нашите управници кораба на кукловодите, Чтара-Рит те покани да се разходиш из ловния парк край град Кръвта на Чуарамбър. Ти беше първото същество от друга раса, влязло там не за да умре. Прекара в парка два дни и една нощ. Е, как беше?
— Ами почти през цялото време бях очарован — промълви изтегналият се по гръб Луис. — Мисля, че се дължеше на оказаната ми чест. А и човек трябва да си опитва късмета от време на време…
— На угощението, дадено от Чтара-Рит следващата вечер, чухме една история.
— И какво гласеше тя?
— Навлязъл си във вътрешните земи, сред докараните от други светове твари. И си се натъкнал на ценно животно…
Луис изведнъж се оживи и се надигна да седне.
— Бял бенгалски тигър! Открих прелестна зелена гора насред всички онези ваши растения в червено и оранжево. Почувствах се някак уютно, налегна ме носталгия. После този… хм, проклет човекояден красавец изскочи от храстите и се вторачи в мен. Кхмий, беше горе-долу с твоите размери. Тежеше към четиристотин килограма и ми изглеждаше малко поизгладнял. Извинявай, прекъснах те!
— А що за създание е бенгалският тигър?
— Стар обитател на Земята. Отдавнашни врагове сме, така да се каже.
— Разказаха ни, че си отскочил пъргаво и си вдигнал голям клон. После си застанал пред тигъра, размахал си клона и си му рекъл: „Помниш ли?“ А животното се обърнало и се махнало.
— Ъхъ.
— Е, защо постъпи така? Нима тигрите разбират човешката реч?
Луис се засмя.
— Надявах се да го разкарам, ако не се държа като безпомощна жертва. Не минеше ли номерът, смятах да го прасна по муцуната. Клонът беше много подходящ за боздуган. А пък заприказвах, защото си помислих, че някой кзинт може да ме чуе. Да умра като непохватен турист в ловния парк на Патриарха щеше да е достатъчно позорно, но и да хленча отгоре на това… o, не!
— Знаеше ли дали Патриархът е пратил някого да те охранява?
— Не. Все пак предполагах, че е възможно да има скрити наблюдателни устройства. Погледах как тигърът си отива, после се обърнах и едва не се блъснах в един кзинт. Да си кажа право, почти изскочих от собствената си кожа. Помислих го за друг тигър.
— Той твърдеше, че малко оставало да те зашемети. Ти си го нападнал, искал си да го удариш с клона.
— Щял е само да ме зашемети?
— Точно така. Луис Ву се ухили.
— Носеше зашеметител, каквито използват земните копои, само че дръжката беше преправена. Вашата Патриаршия никога не е произвеждала несмъртоносни оръжия, затова и си ги купува от Обединените нации. Наканих се да замахна, а той пусна зашеметителя, ноктите му изскочиха… Видях, че е кзинт, и се разкикотих.
— Как тъй?
Луис отметна глава назад и избухна в смях със зейнала уста и оголени зъби. За кзинт такова поведение означаваше пряко предизвикателство и ушите на Кхмий прилепнаха към главата му.
— Ха-ха-ха-ха! Не можах да се сдържа. И наистина адски ми провървя. Изобщо не се канеше да ме зашемети. Щеше да ме убие с един удар на лапата си, но се овладя.
— Каквато и да е истината, историята е много интересна.
— Слушай, хрумна ми нещо. Ако имаше как да се махнем от Пръстенов свят, ти би искал да се завърнеш у дома като Кхмий, нали?
— Не вярвам, че ще ме приемат. Подмладяването, на което ме подложи Най-задния, заличи и белезите ми. Бих изглеждал почти на възрастта на най-големия си син, който в момента сигурно управлява владенията ми.