— Мисля да взема две от колите. Третата ще остане тук. Нека хората на Търл се погрижат за горивото й.
— Уонд и Чит ще им помогнат — обади се Кей.
— Тъй ли?
Тъкмо се чудеше защо и двамата не се мяркат.
— Старша, те преживяха повече, отколкото могат да понесат. И Спаш още умува. Барок също.
— Мършоядите казаха ли нещо? — чу се гласът на Уорвия.
Търл вдигна рамене.
— Взеха някои от телата.
Като всеки търговец Вала умееше да говори гръмко, ако се налага.
— Господарите на нощта ще вземат последните мъртъвци, които опазихме от нахални твари. Прибраха първо събирачите, защото бяха престояли един ден повече.
Нощта щеше да я чуе.
Този път Кей и Барок дежуряха при оръдието; бяха си сменили местата с Уонд и Чит.
Нощта не беше изтощителна като предишните, но и нямаше особено веселие. Събирачите, търговците и една по-дребна великанка на име Тюк опитаха да подхванат разговор. Търл си остана с бронята. Четиримата червенокожи зяпаха с интерес отстрани и си бърбореха на своя език.
Не се държаха неприветливо. Ставаха малко по-сковани само близо до вожда, иначе бяха словоохотливи. Спаш си разменяше истории с трима от тях. Пастирите познаваха множество раси въпреки неспособността си да участват в ришатра.
Вала ги слушаше разсеяно. В скиталчествата си червенокожите се ориентираха според храната. Ядяха само сурово месо и всяко племе отглеждаше по един-два вида животни, вместо да смесва няколко. Затова племената се осведомяваха взаимно кой къде е и често се срещаха за общи пиршества.
Обичаха да слушат и да разказват. В момента споделяха наученото за две раси от водните хора, явно не същите, които Вала познаваше.
Четвъртият — Тегър, беше на стража отвън с Чит.
Търл спеше навлечен с бронята си. Наглед не го интересуваха нито ришатра, нито мършоядите.
Сопашинтей се опираше на един от прътите в палатката.
— Чудя се какво ли става тази нощ от другата страна на стената.
— Вождът е тук — напомни Вала. — „Каквото Търл не вижда, то не е станало.“
— От кого чу това?
— От самия него. Подчинените мъжкари сега се съешават усърдно с жените, може и да се посбиват за разнообразие. Май пропускаме истинската веселба…
— Аз за втори път — подхвърли Спаш.
— … но те и без това не биха поискали ришатра, щом имат своите жени тази нощ. А пък аз изпитвам нужда от почивка.
— Същото може да се каже и за Търл. Спи като угаснал вулкан.
Чит се озърна усмихнат към жените, вдигна кост, останала от вечерята, и я запрати в гъстата мъгла. Чу се приглушено изтракване.
Сребристото туловище се появи иззад гърба на Вала. Тя изобщо не усети кога Търл се надигна. Подуши въздуха, а ръцете му заредиха съвсем безшумно арбалета.
— Наблизо няма нито вампири, нито нощни хора — каза вождът след малко. — Читакумишад, ти чу ли нещо? Или надуши?
— Нищо.
Търл изглеждаше прекалено бодър за човек, унесен в сънища допреди няколко секунди. Сложи шлема на главата си и излезе, следван от друг великан.
— Сбърках, нали? — поклати глава Спаш. — Но защо…
— Заради червенокожите — прошепна й Вала. — Прастари врагове, а са съвсем наблизо. Затова не свали бронята си и се преструваше, че спи.
Сутринта нямаше трупове между стената и високата трева, освен онези върху платнищата. Мършоядите като че бяха решили да потвърдят думите на Валавиргилин.
Чейчинд попита:
— Къде да пуснем нашия хакарч?
Кориак и Манак се спогледаха. Жената предложи:
— Нека да е преди високата трева, но първо да предупредя другите. Вала, твоите хора ще участват ли в лова?
— Едва ли, но все пак ще ги попитам.
Никой не гореше от желание. Народът на машините се хранеше и с месо, ала плътта на хищниците обикновено имаше твърде остър дъх. Кей обаче се наежи.
— Ще им се сторим плашливи, ако всички се откажем.
— Първо разпитай — посъветва го Вала. — Онази твар изглеждаше много опасна. Колкото повече знаеш, толкова по-рядко ти се случва да умреш.
Явно не бе чувал поговорката. Разкикоти се.
— Желателно е да се случи по-рядко от веднъж.
Тя си отспа по време на лова. Около пладне се събуди и хапна с останалите. Кейуербримис имаше прясна рана на едната ръка. Ама че глупак…
Вала го превърза с парцал, натопен в спирт. Месото на хакарча наистина вонеше на котка.
Макар мъртъвците да бяха по-малко, смрадта на разложението изпълваше палатката. Наближаваше нощта, от която всички се страхуваха.
Мършоядите щяха да постъпят както тя каза. Последни ще вземат мъртъвците, които опазихме от нахални твари. Значи щеше да стане тази нощ.