Луис се ухили.
— С цялото си старание. А вашата?
— За нас, тъкачите, казват, че сме много умели с ръцете си, пък и гостите твърдят, че допирът на козината ни е приятен. Но да те попитам и друго — предпочиташ ли да се измием преди това?
— Добра идея.
Наричаха се тъкачи.
Тяхното село… не — цял град! — съвсем не изглеждаше претъпкано, въпреки че се точеше сякаш безкрайно по брега сред дърветата на обширната гора. Домовете на тази раса представляваха изплетени от клони кухи по-добия на същите тези гьбообразни дървета.
Сега водеха Луис към отвесна, бледа скална стена. Кидала посочи:
— Виждаш ли как се стича водата? Долу се къпем. Слънцето сгрява що-годе вировете.
До самата вода имаше ниски поставки с натрупани по тях препаски. Саур и Кидала добавиха своите към една купчина. По гърба на стареца имаше три успоредни бразди — отдавнашни белези, обрасли с белезникава козина. Луис се зачуди какви ли са местните хищници…
По-възрастните тъкачи и децата се смесваха във водата, отрасналите младежи се потапяха отделно, но рядко по двойки. Той вече се бе научил да се досеща за местните нрави и по такива дреболии.
Водата му се видя мътна. Не забеляза и нищо за бърсане. Пусна дрехите си — туристически екип с раница, купен още на Каньон, на двеста светлинни години оттук — върху поставката и нагази в дълбокото.
Не му се стори, че водата се е сгряла особено много.
Всички веднага се струпаха около госта от друга раса, наобиколиха учителя. Луис знаеше предварително какви въпроси ще му задават, защото така ставаше навсякъде.
— Аз и моите спътници доплавахме с огромния си кораб до брега на Големия океан преди четиридесет фалана. Попаднахме в пустош. Дълго преди някой от вас да се роди, Юмрука на бога надигнал брега с няколко десетки човешки ръста по протежение на хиляди пеши преходи…
Загледаха го смутено. Преводачът лесно нагласяше привичните му мерки според тридесетчасовото денонощие на Пръстеновия свят и състоящите се от седемдесет и пет денонощия фалани. Само че човешкият ръст и пешият преход не бяха еднакви при всички раси. Той се отпусна спокойно по гръб във водата, докато слушателите му обсъждаха разстоянията, периодите, височината. Нямаше закъде да бърза. Неведнъж вече бе играл този танц.
— Народите наляво оттук още помнят в преданията си как се е появил Юмрука на бога. Нещо по-голямо от планина е ударило отдолу основата на света преди три хиляди и петстотин фалана, като се е движело със страшна бързина. — Доколкото можеше да пресметне, бе се случило около 1200-та година от новата ера. — Надигнало я, после я разкъсало, превръщайки се в огнена топка от удара. Ето, вие сте на сто и петдесет хиляди километра от планината, а можете да я видите, също и пустините около нея. Брегът на Големия океан се отдръпнал хиляда и петстотин километра навътре. Условията на живот наоколо се променили напълно…
Водата стигаше до подмишниците му в плиткото, където се плацикаха децата. Тук започваше нещо, може би не чак игра на прелъстяване, но край Луис се събираха жените на несъмнено плодовита възраст, а връстниците им мъже стояха по-назад. Образуваха пръстен. Да не беше някакъв танц, предхождащ ришатрата при тази раса?
Често срещаше внимателния поглед на Стрил и тутакси забелязваше чудесната й усмивка. Всички имаха въпроси. Все същите както винаги, разбира се. Но Луис вече бе видял бронзовите проблясъци върху голата скала над главите им. Никой от тъкачите не би могъл да достигне с ръка фракталната паяжина, а стичащата се по камъните вода не я отмиваше.
Затова говореше и на невидимия си слушател.
— Наложи се отначало да останем в океана, иначе щяхме да гладуваме. Два фалана обикаляхме бреговете и най-сетне се озовахме в устието на река. Продължихме срещу течението. Наносите на река Шенти бяха възстановили плодородието край бреговете й. И тъй, вече тридесет и пет фалана сме в тази огромна речна долина. Моите приятели, потомци на Строителите на градове, останаха в едно село доста по-надолу по течението още преди двадесет фалана.
— Защо?
— Вече имат деца, не могат да скитат с тях. А аз продължих срещу течението. Всички народи, които срещах досега, се отнасяха дружелюбно с мен. И харесваха историите, които им разказвах.
— Нима това те изненадва, Луис Ву? — учуди се Саур.
Той се усмихна на възрастната жена.
— Когато гост мине през вашето селище, вероятно не яде същото като вас, не спи в същите часове или пък се чувства неуютно в домовете ви. Чужденецът обикновено не е съперник на домакина си във вашия свят. И може би има какво да научите от него. Но моята раса, живееща по небесните кълба, е една и съща навсякъде. И при нас се случва посетителите да са нежелани.