За малко настъпи неловко мълчание. Едно яко момче, настанило се до Стрил, подвикна:
— Можеш ли да направиш това?
Преметна едната си ръка през рамо, другата изви зад кръста си и сплете пръсти.
Луис Ву се разкикоти. Преди няколко години би сторил същото без никакво усилие.
— Не мога.
— Значи някой друг трябва да ти изтърка гърба — заключи дълбокомислено момчето и тъкачите веднага се събраха около госта.
Най-великолепната особеност на Пръстеновия свят беше разнообразието. А прекрасното в несходствата между расите беше, че ако ришатра изискваше сложни ритуали и увъртания, щеше да е немислима.
„Ей, хора, как предпочитате ришатра?“
„Достатъчно е да знаем от кой пол си…“
„Колко дълго можеш да си задържаш дишането?“ (Това чуваше от морските или речните народи.)
„Избягваме я, но обичаме да я обсъждаме.“
„Не можем. Моля ви да не се обиждате.“ (Това пък казваха червенокожите пастири.)
„С нея властвахме над света!“ (Потомците на Строителите.)
„Правим я само с разумни хуманоиди. Ако познаеш отговора на тази гатанка…“
„Единствено с лишени от разум видове. Предпочитаме да не се обвързваме в никакви отношения.“
„Може ли да гледаме как го правиш със спътницата си?“
Веднъж му се бе наложило да обяснява, че Кхмий няма нищо общо с хуманоидните раси и отгоре на това е мъжкар.
Питаше се какво ли знаят тъкачите за бронзовата паяжина над вира. Забеляза, че се разотиват по двойки, но не вършат нищо пред очите на другите. Каква ли щеше да е ришатрата с тях?
Саур го издърпа от водата и с негова помощ изстиска към литър вода от кафяво-бялата си козина. Щом видя, че трепери, веднага го изтри със собствената му риза.
Отнякъде замириса на печена риба. Облякоха се и Саур го поведе към кръг от плетени колиби.
— Това е Домът на Съвета — посочи една.
Над яма с жарава птици се изпичаха върху скара. Ароматът беше превъзходен. Имаше и огромна риба, за чието приготвяне се грижеха…
— Саур, тези не са тъкачи, нали?
— Така е. Лодкари и рибари са.
Един тъкач на средна възраст наглеждаше месото с помощта на седмина чужденци. Имаше двама мъже с ципи между пръстите на широките длани и ходила, и с лъскава дълга права коса. Другите — трима мъже и две жени, бяха по-едри и много приличаха на тъкачите, но с незначителни отлики в очертанията на челюстите. Може би още бяха достатъчно близки генетично, за да не остават безплодните сношения между представители на двете раси. И седмината носеха от приказно красивите препаски на тъкачите.
Единият от яките наглед рибари — Шенс Змиедушителя, представи останалите. Луис се опитваше да запомни имената. Разбира се, преводачът щеше да му ги подскаже всеки път със съвсем правилно произношение. Шенс се впусна в обяснения:
— Ние разменя неща за плат, ясно? И наддава. Ние с Хищър Гмуреца предложи да пече на скара тази великанска риба, дето лодкари хванали надолу по река. Ама и те иска да пече. Много се бои, че ние приказва скришом с Кидала, научи нещо полезно. И изкрънка по-ниска цена.
— Да, сега спори и как се пече риба — обади се лодкарят Уийк. — Кидала поне може яде свои птички както харесва.
— Е, тези май са готови — отбеляза Луис, — но за рибата ме знам. Кога я сложихте да се пече?
— Ще е най-вкусна след сто издишвания — увери го Шенс. — По-препечена отдолу за лодкари, само гореща отгоре — за нас. Ти как я иска?
— Както е отдолу.
Тъкачите се бяха изсушили и стоплили, идваха да похапнат. Свалиха птиците от скарата и ги накъсаха. Рибата още се печеше. Луис реши на следващия ден да си потърси подходящи за храносмилането му зеленчуци.
Заприказваха се.
Сръчните пръсти на тъкачите правеха мрежи за лов ма хвъркати и по-дребни животни в гората, също и платове за дрехи по всеки вкус, хамаци, рибарски мрежи, колани и торби за носене на рамо. Изделията им допадаха па множество раси. Рибарите и лодкарите търгуваха нагоре и надолу по реката — предлагаха препаски от тъкачите, пушена и осолена риба, сол, корени…
Обсъждаха делови подробности и Луис се обърна към Кидала, за да попита от какво са белезите по тялото му. Научи за схватка с твар, която по описание приличаше на гигантска мечка. Тъкачите не слушаха — бяха чували историята неведнъж. Старецът беше умел разказвач, само че както представяше случката, белезите не би трябвало да са на гърба му.
По свечеряване местните жители се изгубиха един след друг в мрака. Саур поведе Луис към една колиба, сухи клонки припукваха под краката им.
Рибарите и лодкарите останаха на раздумка до гаснещата жарава. Един подвикна след него: