— Недей броди по тъмно. Тогава обикаля само нощни хора.
Наведоха се и влязоха в колибата. Саур се притисна към гърдите му и тутакси се унесе. За миг Луис се поддаде на разочарованието, но после си каза, че всяка раса има право на свои собствени навици…
От много фалани… не, от стотици години не изпитваше проблеми със съня на ново място. Не го притесняваше и да заспи в прегръдките на непозната, да се отърква в пухкавата й козина. Но будуваше дълго, защото знаеше, че мрежовото око на Най-задния е наблизо.
По някое време му се присъни, че чудовище забива зъбите си в крака му. Едва сдържа писъка си и се ококори. Саур попита, без да отваря очи:
— Какво има, учителю?
— Схвана ми се единият крак.
Измъкна се от ръцете й и запълзя към изхода.
— И на мен ми се случва. Разтъпчи се да ти мине. След секунда-две жената пак спеше.
Той изкуцука навън. Подбедрицата му сякаш надаваше безмълвен вой. Как мразеше тези мускулни схващания!
Осветените части от Пръстеновия свят бяха много по-ярки от земната луна. И медицинският комплект можеше да му инжектира нещо за отпускане, само че нямаше да подейства по-бързо от разходката.
Ниски сухи храсталаци обкръжаваха колибите за гости. Колкото и приветливо да се държаха, тъкачите сигурно бяха измислили начин да отпъждат крадците. Може би с неизбежното пукане на съчките на всяка стъпка?
Кракът вече не го болеше, обаче се разсъни напълно. Товарните дискове си бяха на мястото близо до колибите. Издърпа се върху тях и седна. Прекоси живия плет без звук и се запромъква полека между дърветата.
Тъкачите очевидно използваха нощите само за отдих. Никой не се мяркаше. Щом се наслаждаваха на сънищата си, кой все пак бдеше за крадци? И гостите от други раси не се виждаха никъде. Фенери осветяваха носа и кърмата на дълга платноходка с ниски бордове, която Луис не бе забелязал досега.
След минута вече се носеше безшумно над вира, отразяващ Дъгата.
Някакво движение в скалата… после го заслепи светлина.
Луис замижа и изпсува. Помъчи се да надникне в сиянието… през прозорец с мъгляви краища. Виждаше въгленочерен конус, като че покрит с мръсен сняг. На всеки друг свят би предположил, че е вулкан. Тук обаче трябваше да е кратер, оставен от пробил основата метеорит. Напомняше за Юмрука на бога, чиито ръбове стърчаха във вакуума.
Послание от Най-задния?
Щом кукловодът е научил, че Луис пътешества срещу течението на реката, могъл е да прати сондата си, за да пръсне мрежови очи и тук, и къде ли не още. Вече е общувал с тъкачите… Лесна работа, щом са толкова приветливи хора, но защо? Какво искаше?
Кратерът сякаш изплю нещо, после второ, трето — и то само за десетина секунди.
— Случи се преди шестстотин и десет часа — осведоми по познатият конраалт. — Гледай.
Трите тела рязко се уголемиха на екрана. Космически кораби с формата на двойни лещи, при това — с внушителни размери. Луис веднага позна кзинтската конструкция. Спряха над върха и се спуснаха надолу само два-три метра над стъкловидния склон.
— Бойните кораби напредваха съвсем бавно — каза кукловодът. — Ще ускоря записа. — Облаците започнаха ла се плъзгат стремглаво около нашествениците. — За два часа и двадесет минути със скорост малко под звуковата те изминаха две хиляди и двеста километра. Такава сдържаност у кзинти е направо изумителна. После се разделиха…
Средният кораб продължи напред, другите се стрелнаха в противоположни посоки под прав ъгъл спрямо него.
Бял проблясък, заличил за миг изображението. После всичко изглеждаше както преди, но трите кораба бяха някак издути, полуразтопени. Блестяха като огледала. И се приземиха… по-точно паднаха.
— Стазисните полета са спрели лъча — подсмихна се Луис.
— Тревожи ме състоянието ти. Две грешки за пет секунди. Нима твоят мозък вече губи способностите си?
— Нищо чудно — сговорчиво отвърна човекът.
— Лъчът беше насочен съвсем точно и с невероятна интензивност. При формирането си стазисните полета затвориха около корабите огромни количества енергия.
— Но нали…
— Ти и Несус сте оцелели при подобна атака, защото когато ние проектираме защитни механизми, грижим се ла реагират бързо на опасностите! А кзинтските бойни кораби вече не са нищо повече от бомби, затворени в стазис. Освен това не аз включих антиметеоритната защита на Пръстеновия свят.
— Да, бе…
— Виж.
На екрана внезапно се появи затъмненото до поносима яркост слънце. Над привидно течната огнена буря по повърхността му се надигна фонтан, проточи се в нишка право към камерата… през стотици хиляди километри. Още по-светла ударна вълна плъзна нагоре покрай основата на нишката. И изведнъж избухна ослепително.