— Вампири. Тварите са две. Вала, отвратителни са. Чуваш ли някакви звуци?
— Не.
— Струва ми се, че пеят. И… ето, нещо тъмно излезе от водата. Как изглеждат речните хора?
— Лъскаво черни. Едри колкото теб, но по-набити, с плавни очертания на телата…
— … къси ръце и крака, големи длани и стъпала с ципи между пръстите? — довърши Тегър. — Аха, значи вампирите са подмамили някого да излезе. Тъй! Единият кръвопиец си тръгва. Май е от неподходящия пол, но е трудно да съм сигурен, далеч са. Колко бързо можем да се спуснем?
— Няма да стигнем навреме, за да спасим жертвата.
Все пак доближаваха гнусната сцена. Вала също вече виждаше две бледи фигури и една тъмна. Едната се отдалечаваше по брега. Черното същество се замъкна тромаво към другата, която го прие в обятията си. Но само след миг бялата твар отскочи толкова рязко, че се просна по гръб в калта.
Набитият черен хуманоид пак тръгна с протегнати ръце. Белият се мъчеше да отпълзи настрани. После си възвърна смелостта или пък гладът му стана по-остър. Изправи се и прие прегръдката.
Тъмно се отърка в бледо. Вала чу вопъл като на дива котка, когато вампирът се освободи бясно и се втурна по брега срещу течението.
Черното същество дори не се помъчи да го настигне. Само нададе отчаян вик.
— Колко бързо можем да слезем при него? — отново попита Тегър.
— Ще стигнем преди свечеряване и ще имаме достатъчно време да се измием по светло. Май ще ни се наложи да проверим как сме се подготвили да отблъснем опасността. По-добре е другата кола да остане нависоко. Манак, слушаш ли ни? Кориак?
— Чух те, Вала — отвърна Кориак.
— Върви да предадеш това на Кейуербримис и остани е тях. Не искам да си сама по склона, когато притъмнее.
Бийдж вече крачеше вдясно и пред колата, заредил стрела в арбалета си. Барок беше готов да стреля с оръдието. Тегър стоеше до него.
Черният хуманоид лежеше безутешен в речната кал. След малко се обърна по гръб и забеляза колата. Остана на брега да ги чака.
Манак скочи от стъпенката и се втурна напред. Вала стискаше дългоцевния пистолет в ръцете си.
Единият вампир запя.
Кимаше с какво друго да сбъркат тези звуци — мигновено настръхнаха от тях. Манак спря, сякаш се блъсна в стена. Вала обаче не виждаше в кого да се прицели. Речният човек се затътри към храстите.
Втората твар излезе сякаш свенливо измежду клоните, за да го пресрещне. Протегна ръце с копнеж. Уханието и песента размътиха главата на Валавиргилин, но тя все пак успя да се прицели и натисна спусъка.
Куршумът се заби в горните ребра на вампира и го просна на земята. В здрача кръвта му беше тъмночервена като па всички останали раси. Вала усети още по-силно уханието му и притисна към носа си кърпата, от която се разнасяше силна миризма на билки.
Манак още стоеше встрани. Речният човек се хвърли върху ранената твар, която се сгърчи в агония и се отпусна.
Колата спря до двамата. Всички наскачаха долу.
Права и блестяща черна коса, къси дебели крака и ръце, широки длани и стъпала, загладено тяло… и дреха. Жената беше покрита с кафявата кожа на някакво животно. Вдигна поглед и с видимо усилие се откъсна от убития мъжкар.
— Приветствам ви. Аз съм Урбличууг…
Последваха бълбукащи съгласни, придружени с тънка усмивка. Това не можете да го произнесете, дори да искате…
— Приветстваме те и ние, Урбли. Как тъй вампирът не те погуби?
— Заради това.
Жената посочи тялото си и с двете ръце. Кожената ризница около врата й изглеждаше много корава. Отстрани козината бе остригана, но отпред и отзад личеше, че кожата е одрана от някакво космато водно същество.
— Вземаме течност от един хищник в Дълбокото езеро, на половин пеши преход оттук — обясни жената. — С нея поразява риби, за да ги изяде. После намазваме елек от кожа на видра, но махаме козина там, където опираме ръце при плуване. Вампирите не търпят болка от течността, но после… после ние трябва да… — Тя се обърна към Манак. — Малък храбрецо, можещ ли да плуваш? Да задържиш дишането си?
— Ще се удавя.
Речната жена каза на Вала:
— Нашето племе има само четири елека. От много фалани вампирите ни пречат да излизаме на брега. Ако пък понякога излезем облечени и се оставим вампир да ни прегърне, свикваме ги да оставят речни хора на мира. И тогава поне за малко можем да ловуваме.
— Ти си много смела.
— Показвам смелост заради Борубъл, искам да се съединим.
— Пък и имаш малко ухание на вампир по себе си — ухили се Уааст.
— Ама че флуп! За това не се говори. Червенокожият, ти поне не можеш ли да се гмурнеш?