— Мислех, че ще ме убие. Дори не му хрумна!
— Можем ли да направим нещо за него?
— Май иска да остане сам.
— А за теб?
— Аз искам същото.
Вала се спусна по стълбичката.
— Няма да ни изгуби от поглед — утеши я Кей. — Може да тръгне край реката или да върви по следите от колелата. Сигурно има нужда от време, за да се справи със станалото. Да премисли. — Тя кимна в здрача. — Вала, трябва да потегляме.
— Аз ще се движа отзад.
Докато другите подготвят първата кола, би могла да потърси Тегър. Макар че не й се вярваше да го открие.
— Наглеждай Уорвия. Или да я взема при мен?
— Вземи я. Ти си старшата, а и тя вижда по-добре от всички ни…
— Не затова те питах…
— Но пък обяснението звучи уместно. И не е невъзможно да поговори с теб, защото…
— Защото не се е сношавала с никого от първата кола.
— Ами да.
— Кей, ти си мъж, дали…
— Старша, изобщо нямам представа как се чувства Тегър сега. Нали това уж не можело да се случи на червенокожите?!
Тегър скочи безшумно от оръдейната куличка. Нищо не помръдваше наоколо и той трепна, защото гласът прошепна твърде близо до ухото му:
— Взе ли каквото ти е нужно за пътешествието? Остана клекнал в тревата. Заговори тихичко:
— Кърпи и билки. Сапун. Чисти дрехи. Сабята. Ще вървя край реката, затова нямам нужда от манерката. Напълних я с гориво. Нищо чудно да ми бъде от полза.
— Дано не смяташ да го пиеш.
— То гори!
А и не е твоя работа…
— Какво си намислил? Безредно изтребление на вампири? Или се каниш да предприемеш нещо по-решително?
— Нищо не знам! Те живеят под промишлен град, голяма въздушна конструкция. Шепот, ако ние…
— Ако ти!
— Добре де, ако аз не успея да унищожа леговището им, значи нищо не съм постигнал. Ако не… не направя нещо велико…
— За да възвърнеш честта си ли?
— Да. Стореното от Уорвия… Вече съм нищо. Трябва отново да бъда някакъв.
— Кажи желанието си.
— Да унищожа Здрачното леговище.
— Ще го направиш.
— Накарай го да падне. Смажи ги!
— Това може да се окаже твърде трудно.
— Само трудно ли?
Тегър нарами торбата си. Забеляза трима голи търговци да влизат във втората кола. Засега нямаше опасност, но после може би щяха да претърсят и първата. Шмугна се в храстите.
Заговори на себе си или на празния въздух:
— Трудно… Немислимо е! Не мога сам да нахлуя във вампирско леговище. Ако обаче се издигна над тях, вляза в онзи реещ се завод… Но как да полетя?
— А какво крие Валавиргилин? — обади се Шепот.
Ха, що за въпрос?!
— Народът на машините винаги си пази тайните.
— Знаела е, че дори ти и Уорвия ще се поддадете на вампирската съблазън. И въпреки това се надява да победи с малката си армия. Дали е научила нещо, което не е известно на другите?
Съзнанието на Тегър сякаш искаше да се вкамени. Стонът се надигаше в гърлото му. Ще ме чуят. Ще ме намерят. Не биваше да се поддава на слабостта си. Мисли!
И първата му свързана мисъл бе, че току-що е чул истинска заповед от Шепот, макар и прикрита.
Луис Ву от расата, обитаваща кълбовидни светове, бе идвал при племето на Гинджерофър. И Валавиргилин го е познавала… при това по-добре, защото умело владееше ришатра. Дали Луис й е разкрил някаква тайна?
Преди малко я видя гола…
— Оставила е раницата при дрехите си. Шепот, къде са дрехите на Валавиргилин?
— Ще погледна по брега… Ей там са. Раницата е на открито, но можеш да я достигнеш с пръчка.
— Шепот, аз не съм крадец. Искам само да надникна.
— Ами ако Валавиргилин не желае да сподели знания, които биха помогнали на съратниците й?
— И знанията са собственост.
Отвърна му само тишината.
Да не полудявам? Бродещият дух не бе подсказал нищо, което не би родил и собственият му ум. Сполетялото го би лишило лесно всекиго от разсъдък. Имаше ли изобщо Шепот?
А Уорвия бе преживяла ужасно сътресение. Какво ли изпитваше сега? Нямаше как да избяга от страшната истина — нищо не пречеше да е още по-безумна от него.
Тегър пък се промъкваше в храсталака като някакъв хищник; набелязаната жертва беше една кожена раница, която отгоре на всичко не му принадлежеше.
Спря, ослуша се за Шепот или някой от спътниците си. Нищо.
Сигурно главата му съвсем се е размътила, щом започна да подозира жената от Народа на машините. Всъщност Валавиргилин започна тази война. И привлече мършоядите, но не се опита да командва. Оръжията й спасяваха живота на останалите…
Ето ги дрехите й, изпрани и проснати да съхнат на храстите. Наблизо висеше и раницата. Защо да не погледне?