Дори не се подаде на открито. Достигна я със сабята си. Пъхна тъпата страна под ремъка и се върна в укритието си, пълзейки по корем.
Бе виждал много раници, но тази имаше повече джобчета от обичайното. Кожена отвън, а отвътре — някаква много фина тъкан за подплата. Паливото на Валавиргилин беше добре изработено (като неговото) и вероятно докарано чрез размяна отдалеч. Одеяло. Украсена манерка (в момента празна), кутия с мокър сапун, куршуми и незареден пистолет.
Оръжието… За него то би могло да означава разликата между живота и смъртта. Между крадеца и… Нямаше дума за онова, в което се превърнаха двамата с Уорвия, но на всеки хуманоид беше известна думата крадец.
— Побъркан! — изсъска си сам.
Опитваше се да подреди нещата както ги намери. Дали ще успее да върне раницата на мястото й, без да събуди подозрения?
Прошепна на тишината:
— Нямам никакво право да взема барута на Народа на машините. Ако се опитам да разгадая тайната, това е кражба.
Изведнъж пак отвори раницата. Преди миг бе напипал нещо студено.
Подплатата. Наистина беше студена, но усещането изчезна, щом я докосна.
Потърка я с пръсти. Толкова тънко изтъкана, че нишките не се виждаха дори отблизо. Беше на няколко слоя.
Отдели горния и дръпна. Слабичките конци поддадоха.
Колко е гладка… Не знаеше как да я нагласи обратно. И какво ли представляваше?
Защо и Шепот се намеси?
Взе парчето и го натъпка под препаската си. Едва ли щяха да тършуват там, ако го хванат, но в торбата биха проверили непременно. Затвори раницата на Валавиргилин и отново я провеси на клона със сабята си.
Доскорошните му спътници до един бяха излезли от водата и навлизаха в храстите. Дали не търсеха него? Време беше да тръгва.
Промъкваше се снишен, докато храстите не се разредиха. После затича по голата кал в мъглата.
Реката се разширяваше, с нея и влажният бряг. Вече не различаваше колите зад себе си.
Не се опасяваше от речните хора. Техните очи трябваше да виждат и във водата, и във въздуха, значи едва ли биха го разпознали отдалеч. А и не можеха да плуват по-бързо, отколкото той тичаше. На брега пък едва ходеха. Как биха могли да предупредят екипажите на колите? Вярваше, че ще изпревари вестите за себе си.
Вече беше сам.
И това сякаш разкъсваше гърдите му отвътре. Почти не мислеше за хората от четирите други раси — негови съюзници и приятели само допреди ден. Тъгуваше за Уорвия. Откакто станаха партньори, значи още от детството, не се бяха делили за повече от няколко денонощия.
Светът трябваше да се промени, преди той отново да се осмели да я погледне в очите.
По-нататък реката не оставаше съвсем същата. Пясък. Обли камъчета. Няколко дървета, окопали се около гола канара почти във водата. Попадна на тесни бързеи, покатери се по стръмнината отстрани, за да ги преодолее. Под мижавата сянка на скален навес на отсрещния бряг се гушеха трима възрастни вампири и един по-малък. Проследиха го с погледи как бяга от тях, но не понечиха да го подгонят.
Денят отминаваше, а Тегър все още тичаше.
ОСМА ГЛАВА
ЗАЩОТО НЕ Е УОРВИЯ
Валеше от обед. Вала се опитваше да задържи колата върху скала, но май навсякъде вече имаше само кал. Колкото и да се плъзгаха и накланяха, двете возила поне не се обръщаха. Напредваха упорито по течението към Здрачното леговище.
Когато сянката на нощта започна да закрива светилото. Вала бе успяла да избере удобна позиция нависоко.
Тук реката се разширяваше до четиристотин нейни крачки. Значи нищо нямаше да заплашва Рубалабъл и Фуджабладъл. Екипажите напълниха съдовете с вода и поеха нагоре към билото. Тези хълмове бяха само подножия на Огнената преграда, но най-високият изглеждаше подходящ.
Колите като че все опитваха да се претърколят по склона. Дали дъждът би попречил на вампирите, както затрудняваше нея? Трябваше по-рано да помисли за място, където да нощуват.
Все пак имаше дневна светлина, когато стигнаха до избраната позиция.
Разположи колите с обърнати в противоположни посоки оръдия, но не съвсем една до друга. Който трябваше да си приготви храната, направи го по светло под опънат навес. Уорвия бе убила достатъчно голямо животно, за да даде част от месото на търговците. Измиха се в гъстия здрач и оставиха кърпите настрани.
Събирачите легнаха. Дъждът никак не им допадаше, а и имаха нужда от сън. Останалите си приказваха, дремеха или просто чакаха.
Вала пък имаше нужда от съветите на мършоядите. Те се бяха качили върху зъбер, откъдето се откриваше изглед към Здрачното леговище. Говореха си на своя език, обърнали гръб на гаснещата жарава и спътниците си. Виждаше само двамата, макар да чуваше още няколко гласа.